Вежди Рашидов твърди, че е придобил бунтарския си дух от сиропиталището в Студен кладенец, където е бил настанен, след като остава сирак едва 11-годишен.

В една стая били настанени 30 деца – биели се, карали се и се калявали за живота. Малка част от тях поели по т.нар. градивен път, повечето минали през ТВУ и до днес, са част от онзи контингент, който обществото нарича мутри

 

Определя себе си като изключително предан и лоялен човек. В този ред на мисли припомня поговорката: „Турчин стане ли ти приятел, не си гледай гърба“.

Признава обаче, че когато приятел те предаде или преживееш обида, болката е силна. Никога не е предавал приятелите си, пазил ги е дори с риск за имиджа си, винаги на предна линия. Но пък именно покрай това научил, че тези, които си защитавал с гърди, най-лесно ти забиват нож в гърба.

С рисуване започнал да се занимава покрай репетициите на майка му, която го оставяла при художника на Дома на културата – Милчо Сиванов, който винаги му давал листчета и боички да се занимава, а Рашидов започвал да „цапа“. Имал силно желание да стане художник, при това голям художник. При първото му кандидатстване в София го скъсали и се наложило да работи – сипвал асфалт за изолация на покриви, бутал вагонетки с руда…  Накрая баща му го засилил да учи в Минния техникум в Мадан – „Минна електромеханика“. В края на годината от 14 предмета имал 13 двойки и една шестица. Всички мислели, че е по рисуване, а тя била по пеене.

 

Тогава разбира се, баща му, му теглил един хубав пердах. След това Вежди взел заплатата от джоба му и заминал за София. После нямало бой. Влязъл - от 64 души приети, той бил 64-тият над чертата – провървяло му. След това влязъл първи по бал в Художествената академия по всички специалности. Завършил с отличен.

 

Натъжава готова, че унищожаваме всичко, без да си даваме сметка кои сме. „Нищото унищожава нещото!“, заключава той. „Но детето, пораснало в прегръдките на тежката комунистическа номенклатура, отгледано с образование и придобивки, би трябвало да бъде поне малко по-обрано към социализма. Само че детето желае да бъде антикомунист, за да има нова биография“, отбелязва Рашидов.

 

Според Рашидов днешното общество живее в много замърсена среда, което не е продуктивно. И политиката и животът ни са омърсени, смята той. И допълва, че това е огледало на всичко, което сме ние.

И макар хората да го знаят като мюсюлманин, той определя себе си като невярващ човек, като атеист. Но пък дълбоко в душата си вярва във висшата вселенска сила.

 

Въпреки многото направено, никой никога не му казал: „Браво, Вежди!“, а той казва, че живее за една добра дума. Според него липсата на добра дума идва от това, че сме хубав народ, но ни мъчи някаква проклетията. Иначе сме много любвеобилни, но проклетията е минала през нас, та да минаваме през всичко с арогантност. Така сме моделирани…

 

И тук бърза да уточни, че управляващите са тези, които моделират народа. Категоричен е, че ако имаме умни, талантливи и способни водачи, ще сме прекрасно моделиран народ, който ще ги следва.

 

Според него случващото се в ДПС не носи ползи за никого – нито за тях, нито за обществото. Това подсказва за болна среда, която заразява пространството. Разголването говори за политическа немощ. Смята, че битка, която не се води с оръжие, а с мръсотия, няма победители и победени, а само опръскани с кал. Надява се да не е и с кръв.

 

Смята, че 70% от хората, които не са гласували, са учените от БАН, лекари, професори, художници, артисти, монтьори, шлосери, инженери… там, където е нацията ни, там е този народ, носещ капацитет, който е омерзен от всичко, което вижда. Няма как в политиката да влизат случайни хора, безименни и нереализирани и само със сервилността си да решават какъвто и да било проблем на обществото. Там са необходими хора можещи, реализирани и достойни, доказали таланта и уменията си, категоричен е той.

 

Както е казал народът – като дадеш власт на някои хора, им гледаш сеира. В живия живот обаче простотията може да бъде много страшно оръжие. Някои хора губят чувството си за граница и пространство и започват да си вярват с изключителни комплекси за величие, което е много опасно. Припомня думите на Макиавели, че кракът на всеки човек трябва да бъде постоянно на земята, това е начинът да се върви напред.

Източник: Уикенд