В нередки случаи капризът на една жена може да се окаже съдбовен. Това сочи историята на Васил Стоилов в началото на 30-те години на миналия век, когато той се връща от специализация във Франция.
Младият художник вече е предизвикал много похвали за изящните си акварели. Той идва в
София заедно с Пуси – френската му приятелка, която обаче не може да свикне с българските нрави. Един ден тя се ядосва, затръшва вратата зад гърба си и не подозира, че този мимолетен изблик на гняв ще промени съдбата и на двама им. Стоилов не прави опит да я върне и тя завинаги се отказва от идеята за брак с него.
А той остава сам, за да бъде зашеметен малко по-късно от неочаквана, тайна и изпепеляваща любов. Тя го поразява, когато среща 26-годишната Соня Димитрова. По това време тя е омъжена за Змей Горянин – родения в Русе писател, чието истинско име е Светлозар Димитров. Той е автор на исторически романи и е сред многото интелектуалци, преследвани след 9 септември 1944 г.
Принуждаван е публично да се покае за „буржоазното” си минало, но отказва, воден от чувството си за лично достойнство, дори да е с цената на страдания. Точно това благородство възхищава дванадесет години по-рано Васил Стоилов, когато той става приятел с артистичното
семейство, в чийто дом се събират писатели и художници, привлечени от веселата и непринудена атмосфера. Като ярък лъч на приятелските вечери блести Соня. Със своята снажна фигура, абаносови коси и ослепителна усмивка тя очарова всичките си гости, включително и художника, който по това време вече е нашумял с нежните си пейзажи и одухотворени мадони. Но въпреки успехите си, той не е самолюбив.
„Баща ми бе тих и нежен човек – разказа ми преди време неговата дъщеря Явора Стоилова. „Той обичаше да подчертава, че е шоп, но шоп аристократ”. Вероятно точно тази
скромност пленява Соня. Запознанството им бързо преминава границата на
учтивостта, но любовта им е изпъстрена с тревоги. Какви са те разкриват писмата на Васил Стоилов, които се публикуват за първи път от Румяна Пашалийска в „Заключен съм в мисълта по тебе…”.
Епистоларните изповеди на един от най-добрите ни живописци описват драматичната му връзка. През пролетта на 1935 г. той признава на Соня, че не може да мисли за нищо друго, освен за нея, че тя му дарява „неизмерима радост”, с която животът му добива смисъл…
„Никога по-силно не съм бил обземан от тоя буен стремеж към теб“, споделя й той на 23 юли 1936 г.
„Сега, за първи път в живота си, разбирам какво значи жена, каква страхотна сила и енергия има чувството към жена”. Нетърпението му да я види е определено от самия него като
„страшно”. Той я нарича „владетелка на сърцето му”, „достойна за най-велика любов”, която предизвиква нестихващ възторг.
Затова, когато Соня се забавя с писмото си, той изпада в отчаяние: „Колко е глух
тоя живот, когато съм далече от тебе… Къде ще намеря, ако не при тебе, успокоение, сила и възторг за работа!”. Всяка нейна усмивка го вдъхновява да рисува, а мълчанието й предизвиква тъга и обезсърчение.
Затова често пъти й пише, че тя за него е „живот и изкуство”.
За художника миговете, прекарани с любимата жена, са по-прекрасни от
скъпоценни камъни. Той често е на гости в малкия й, но уютен дом, двамата често се разхождат из Люлин или из Горубляне, на брега на Искъра. Винаги я уверява, че е толкова
завладян от нея, че не поглежда други жени. Убеден е, че е неподвластен
на изкушения извън тази обич. Но съдбата оборва неговата категоричност.
През 1941 г. Соня става по-дистанцирана и малко по-късно художникът е възхитен от Ганка Найденова – племенница на Яворов и най-голямата негова изследователка. Всъщност те се познават от 1933 г., когато тя, едва на 20 години, изнася доклад за великия поет по покана на
известния учен Асен Златаров. По-късно учи немска и славянска филология в Германия. Може би никога не би се върнала в родината и не би свързала живота си с художника, ако не бе една бомба, разрушила квартирата й.
Самата тя оцеляла по чудо и това дало повод на майка й да каже: „Ти се отклони от пряката си цел и съдбата се разбунтува срещу теб. Какво можеш да допринесеш ти, чужденката, в една немска литература. Всеки трябва да остане верен на родното. Виж Васил Стоилов, той ще
остави диря в нашата култура. Защо не потърсиш отново дружбата му? Това
ще те разсее…”
Ганка Найденова не подхожда с амбицията за брак към художника, но и двамата се влюбват и се венчават през май 1944 г. От този брак се ражда Явора Стоилова, наследила финеса на своите родители.
Със същата духовна аристократичност бе и дъщеря й Василия, автор на лъчезарни и талантливи картини, която за съжаление почина през 2012 г.
Любовта на Васил Стоилов е тежък удар за неговия приятел Змей Горянин. Но въпреки това писателят запазва възпитаното си поведение. Художникът от своя страна го поздравява топло за успехите му и през 1965 г. описва блестящите си впечатления от него. Този спомен също е включен в книгата на Румяна Пашалийска. Тя се познава със Соня Димитрова от
1979 г., когато като уредник в Националния литературен музей приема архива на нейния съпруг.
„Обстоятелството, че Васил Стоилов е бил измежду най-близките приятели на Змей Горянин, който при това високо го е ценял, задължаваше Соня Димитрова да бъде особено дискретна
за своята интимна връзка и да крие ревниво писмата на художника” пише тя. И допълва, че дори мислела да ги унищожи, но постепенно се съгласила с Румяна
Пашалийска, че те не са ценни само за нея.
По този начин пред читателите се разкриват изящният стил, дълбоката страст и одухотворената
любов, запечатани в писмата. Освен тях книгата съдържа и малко познат
детайл – че по Соня са били увлечени Елин Пелин и проф. Александър Балабанов.
Източник: Уикенд
Коментирай