Персийският шах свален от власт от българин

В историята ни има много интересни и значими личности, за които сякаш не се знае нищо от съвременните поколения. Един от тези личности е Теодор Панов, който е част от революционното движение в Персия в началото на ХХ век. На 05.10.1909 г. българският посланик в Константинопол – Михаил Сарафов, пише в своя дневник: „Теодор Н. Панов, водителят на революционерите в Персия, които успяха да свалят шаха Мехмед Али и държат сега властта в ръцете си, ме подсети втори път. Според него в Персия „конституционното“ движение става само за удовлетворение на лични интереси. Стимулът на водителите е забогатяване. В страната няма общопризната власт, нито нещо като редовна война.“

Теодор се опитва да води политика на високо ниво, но не успява. Той не иска да въвлече България в конфликт на друг континент, както някои се опитват да обяснят присъствието му в Персия. Напротив. Неспокойна, революционна личност, той има един-единствен стимул – да помогне на онеправданите народи да извоюват свободата си. Изключително сериозен, след като не успява в България, той пътува до далечна страна, за която разбира, че и там има значителни проблеми с враговете на народа. Британският учен Едуард Гранвил Браун (1862-1926) го описва като войнствен, умен човек, който търси начин да спаси потиснатите перси.

 По това време народът на Персия се отнася с голямо подозрение към чужденците и особено към руснаците и англичаните. Едуард подчертава, че Теодор се насочва към бабизма –

религиозно- политическо движение, основано на Корана, чиито принципи защитават равенството в живота. Доктрината е основана в Персия и се бори за световно братство и религиозна толерантност.

Членовете й крият своята вяра. Във време, когато политическото настроение е срещу чужденците, Теодор е добре приет от местните, които добре знаят неговите идеи и действия. Панов се запознава по това време с идеите на граф де Гобино (1816 - 1882), писател, философ, антрополог, който има отношение към Изтока и по-специално към Персия. Неговото съчинение „Опит за неравенството на човешката раса“ прави впечатление на местната интелигенция в Персия, дори Рихард Вагнер го одобрява. Предполага се, че Теодор Панов е бил против разделението на бялата и жълтата раса, против монархическото деление на висша и нисша класа.

В периода, когато българинът е в Персия, между 1909 и 1911 г. в страната се извършва буржоазна революция, която съвпада с националноосвободителното движение. Предизвикана е от засилването на чуждестранното влияние във финансово-икономическата сфера и против деспотичното управление на шаховете от династията Каджар. В революцията участват рамо до рамо националната буржоазия, дребни занаятчии, либерални земевладелци и селяни. Център на конституционното движение стават северните провинции, преди всичко Ирански Азербайджан. В хода на революцията е създаден меджлис (парламент), приета е конституция. Въпреки това по-късно властта на Каджарите е възстановена под формата на конституционна монархия, а страната е разделена на сфери на влияние между Русия и Великобритания.

Династия Каджар е иранска династия от тюркски произход, на името на племето каджари, която управлява Персия (Иран), от 1785 до 1925 г.

Семейство Каджар поема пълен контрол над Иран през 1971794 г., детронирайки Лотф Али Хан, последния от династията Зенд и възстановявайки иранския суверенитет над големи части от Кавказ.

През 1803 г. при управлението на Фатх Али Шах, Каджар тръгват на борба срещу Руската империя в конфликт, станал известен като Руско-персийската война от 1804 – 1813 г. поради опасения за руската експанзия в Кавказ, най-вече за Грузия. След като руснаците анексират иранските територии, включващи Източна Грузия на 12.09.1801 г. по време на управлението на цар Александър I не под командването на ген. Павел Цицианов щурмуват иранския град Ганджа през 1804 г. Този период бележи първите големи икономически и военни посегателства върху иранските интереси по време на колониалната епоха. Армията на Каджар допуска сериозно поражение във войната и съгласно условията на договора от Гулистан през 1813 г., Иран е принуден да се откаже от повечето от своите кавказки територии, включващи днешна Грузия, Дагестан и повечето от Азербайджан.

Втората Руско-персийска война от края на 1820 г. приключва още по-катастрофално за Каджарски Иран с временна окупация на Табриз и подписването на договора от Туркменчай през 1828 г., признавайки руския суверенитет над цял Южен Кавказ и Дагестан, както и днешна Армения и останалата част на Азербайджан. Новата граница между съседна Русия и Иран е определена на река Аракс.

Иран подписва два договора от XIX век, с които безвъзвратно губи териториите, които са част от концепцията на Иран в продължение на векове. Районът на север от река Аракс, сред които територията на съвременен Азербайджан, Източна Грузия, Дагестан и Армения, са иранска територия, докато не са взети от Русия през XIX век.

Като допълнителен пряк резултат и следствие от договорите от 1813 г. и 1828 г., иранските територии стават част от Русия, а впоследствие Съветския съюз до края на ХХ век, като Дагестан е руски и до днес.

Три отделни нации са формирани след разпадането на Съветския съюз през 1991 г. – Грузия, Азербайджан и Армения. В крайна сметка страната бива разделена на три сфери на влияние с договора между Русия и Великобритания в Санкт Петербург от 31 август 1907 година.

Англичанинът Едуард Браун споменава Теодор Панов нееднократно в своя труд „Персийската революция 1905 - 1909“ като интересен човек. Миналото на Панов е повече от любопитно – преди той е харамия в Македония, след като цялото му семейство е изпратено в турски затвор, където баща му умира, а брат му и сестра му са убити. Впоследствие се мести в Русия и става сътрудник на органа на Конституционно-демократичната партия „Реч“. „Личното ми впечатление от него не е неблагоприятно. Явно той е нещо като авантюрист, човек на действието, а не на книгите, но при настоящата ситуация в Персия именно такава личност е подходяща да бъде кореспондент там“, пише британският резидент в Санкт Петербург за Панов. Именно в това си качество българинът заминава за Техеран в средата на 1908 г., но явно няма намерение да се задоволи само с пасивната роля на наблюдател.

Още след първата си дописка Панов бива определен за социалдемократ и анархист. Лично посланикът на Русия в Техеран – Николай Хартвиг се изказва негативно за него заради националността му, поради която не би могъл да придаде задоволително възгледите на руската дипломация, следователно той не е на правилното място. Чашата прелива през декември, когато в кореспонденция за „Реч“ той в прав текст казва за планираната провокация, целяща намесата на Русия във вътрешните работи на Персия. Хартвиг е голям враг на България и е един от организаторите за разгрома на страната ни през Балканските войни. Той е направо зловеща фигура, плетяща коварни интриги и създаваща множество неприятности. Във всичките си действия и писма, той защитава винаги Сърбия за сметка на страната ни. Белградските политици признават, че по-добре защитава сръбските интереси от самите сръбски дипломати.

В историята ни има и още един българин, имащ отношение с Персия – Слави Мерджанов. През 1900 г. с Петър Соколов и Павел Шатев участва в подкопните дейности под „Банк Отоман“ в Цариград, с цел взривяването на банката. След неуспеха е екстерниран в България и се включва в дейностите на Върховния македоно-одрински комитет. През април 1901 г. е делегат на Осмия македоно-одрински конгрес от Карловското дружество. В 1901 г. той заедно със свои съратници българи и арменци начело с Бедрос Сиремджиян от Пловдив, прави опит да отвлече персийския шах, който не сполучва. Насочват се към одринския валия, но и този опит е неуспешен.

Източник: Уикенд