Ако посетите намиращото се само на 9 километра отстояние от Габрово – село Боженци, несъмнено ще видите една от старите къщи в горния му край. Тя е с дървена врата и прозорци, между които се вие лоза. Покривът е покрит с каменни плочи. На лицевата й страна е поставен възпоменателен знак, че в нея е роден Миню Иванов Попов. След време в околните села и в близкото Габрово е известен като дядо Миню Попа.
Той е необикновен човек, единственият, който се споменава в габровските анекдоти. Пестеливостта му е пословична и често е одумван заради нея. Старите габровци разказват, че през живота си не се е засмивал, нито е разказвал нещо весело. Напротив. Бил саможив и затворен. Продумал ли нещо – отсичал като с нож.
През 1912 г. списанието „Съвременна илюстрация“ публикува в брой, посветен на Габрово, една от известните случки с този колоритен балканджия. Отишъл дядо Миню в Пловдив у търговеца хаджи Калчо да поговорят по работа. Навън мръкнало. За да не се хаби газта, хаджи Калчо угасил лампата. По някое време на портата някой похлопал.
„Почакай, не отваряй вратата!“, рекъл дядо Миню. Изненадал се домакинът и го попитал защо. „Абе, като останахме на тъмно, снех си панталоните, за да не се изтриват на стола“, рекъл гостът.
Същият този човек бръкнал в кесията си и дал 36 000 златни лева за строеж на читалищна сграда в Габрово. Пари не се събирали така лесно и тогава, както и днес. Историята разказва, че няколко габровци тръгнали от врата на, врата да събират пари от по-заможните си съграждани за строежа. Той бил започнат през пролетта на 1908 г., но средствата все не достигали да се завърши. Грешките на архитекта при изчисления на зидарията, желязната конструкция на покрива и балконите, непредвидените разходи за подпорните стени край реките Янтра и Синкевица, увеличили значително разходите.
Застанали и пред вратата на дядо Миню, но се засуетили. Веднъж той вече дал 6000 лв., та едва ли ще се бръкне в кесията за още. Но да не се обиди, че не са го почели, почукали и на неговата порта. Заварили в двора голяма крамола. Дядо Миню се разправял със слугинчето, че забравило през нощта прострените дрехи на въжето, можело да навлъгнат и да се похабят.
Смутили се гостите и помислили, че и бодка няма да получат. Нямало накъде, казали за какво са дошли. Дядо Миню помълчал минута-две и казал:
- Колко пари ви трябват да завършите сградата?
- То много пари трябват, ама ти дай колкото решиш… - плахо отговорил един от габровците.
Дядо Миню сбръчкал вежди и повторил:
- Попитах колко пари трябват!
- Към трийсет хиляди... - обадил се друг.
- Утре ще ги имате! Аз ще ви ги дам!
В това време жена му баба Гуна, която обикновено не се месела в сметките на мъжа си, се обадила:
Миню, ти не каза под каква лихва ще им ги дадеш…
- Гуне, ти не се бъркай! Лихвите ще си дойдат с годините в читалището…
Щом съмнало на другия ден, Миню отишъл в банката, за да прехвърли парите по сметката на читалището. Касиерът поискал осем гроша за таксови марки, такъв бил редът. Тогава дядо Миню рекъл:
- Пари за марки нямам. Който има зор, той да ти плати. Ако бях пилял така парите си, сега нямаше да има за читалището!
Обърнал се и си тръгнал. Този колоритен балканджия е роден през 1827 г.
Баща му Иван Попа бил пътуващ търговец. Наричали го така, защото носел брада и пеел в черква. Разнасял закупена стока от габровските занаятчии по различни краища на страната. Стигал Тракия и Беломорието, дори Истанбул. На връщане носел риба, хайвер, подправки и вълна. Продавал ги и така припечелвал хляба си.
Нямал свой дюкян. Той вземал момчето си, за да гледа как става алъш-веришът, та да се поотрака в търговията. Миню така и не прекрачил прага на училището. Каквото видял и научил по време на гурбетчийството на баща си – това му било.
Нижели се дните и месеците. На 20 години спечелил една жълтица и веднага си купил кон на изплащане. Искало му се сам да се занимава с кираджийство, сам да знае какво влиза и излиза от кесията му. Не го спирали нито студените зими със сняг до пояса, нито приказките за разбойници по пътищата. Научил се как да купува и продава, как да понася трудностите.
До 1876 г. натрупал имирлици, махмудии, пендари. В това време поп Георги Антипов от село Жълтеш събирал пари за Габровското въстание. И Миню Попов дал 20 златни „катерини“ (рубли).
През 1880 г. вече бил достатъчно състоятелен и се преселил да живее в Габрово. Захванал търговия с вълна и мед, които му карали от Боженци. На връщане товарел в каруците на божанклии габровски ножове, чекии, хлопки, гаванки, също сушени сливи и пестил, за да ги продават из Отоманската империя.
Около търговията станал и лихвар, но не давал пари на всеки. Трябвало първо да прецени човека по приказките и табиетите, имал си свое сито за хората... Неговата лихва била по-малка от тази на банката. Не съществували условности - всичко ставало на четири очи, без присъствието на каквито и да било гаранти.
Веднъж на вратата му потропал млад мъж. Поканил го Миню, заприказвали се около мангала. По някое време гостът извадил цигарена хартийка, насипал тютюн и свил цигара. Драснал клечка кибрит и запалил. Из стаята се разнесъл приятен аромат. Тогава домакинът остро рекъл: „От тебе търговец няма да стане! Не виждаш ли жаравата пред теб, та хабиш клечка да палиш“. И не му дал пари.
Хранел се скромно. Не можел и да помисли за баници, гювечи, агнета и прасенца, изпечени в габровските фурни. Каквото и да купел от мъжкия пазар се пазарял дълго. Нали всяка парица е царица... Обикновено си купувал хамсия. Скоро се връщал при продавача с паница, за да си вземе от солената вода, в която е престояла рибата, уж да я запази за по-дълго. Но всъщност в саламурата дробял залъци хляб, а после сладко ги похапвал, било му без пари. Случвало се да си купи агнешки крачета, харчели се евтино
Един габровец веднъж се пошегувал и му закачил на колана агнешка опашка.
Дядо Миню, без да усети, минал така презграда. Когато се прибрал вкъщи, видял, смъкнал я и казал на жена си: „Острежи я, Гуне! После я хвърли на котките, че и те да опитат агнешко!“. От щипката вълна все щял да изкара някоя парица...
Друга весела история разказва, че веднъж Дядо Миню срещнал на пътя си кундурджия. Занаятчията носел в ръцете си голям сом. Не можел старият скъперник да си представи, че някой може да разхищава пари за тази вкусна дунавска. риба, и попитал:
- За тебе няма ли косат?
- Косатът е за богати хора като тебе, че имат време да му чистят костичките. Ние, бедняците, де сом, де паламуд си купуваме, че бързо се наядаме и бързо зад тезгяха сядаме, че пари на лихвари имаме да връщаме... – отвърнал му хитро кундурджията.
За скъперничеството на дядо Миню се разказват какви ли не легенди. Съхранявал използваните клечки от кибрит, защото все можело за нещо да послужат… В килера си пазел „връвчици, които не стават за нищо“…
Тъкмо тази здрава спестовност помогнала на габровци да имат читалище и да вдигнат въстание. Той осиновил и четири сирачета, които отгледал, оженил ги и се погрижил да бъдат финансово осигурени.
Този колоритен мъж си отишъл от живота на 29.09.1911 г. в Габрово и бил погребан в двора на библиотеката.
Днес философията му за света е само спомен. И съвсем не е сигурно, че „най-добър доход дава пестенето“…
Източник: Уикенд
Коментирай