Не може да не ви направят впечатление двете тополи пред Народния театър в София, които са разположени от лявата и от дясната му страна. Те са засадени през 1924 г. от Христо Цанков – Дерижан, оставил името си в литературата ни като поет, белетрист, публицист, критик и преводач. Той е от онези творци, поставящи основите на следосвобожденската ни литература.
Поводът да посади тополите е раждането на малкия му син Венелин, известен като Вили Цанков. Едната топола е в негова чест, а другата е за по-големия му син Стефан. Дърветата са живи и до днес и височината им надхвърля покрива на театъра. Те носят спомена за този голям писател и двамата му синове.
След години Вили Цанков завършва театрална режисура, специализира в Московския художествен театър. Работи в театри в столицата, в страната, включително и в Габровския театър, града, в който е роден баща му. Зад гърба си оставя театрални постановки, филми, телевизионни сериали, опери, оперети и телевизионни постановки. Носител е на престижни награди у нас и в чужбина. По-големият му брат Стефан Цанков завършва история в Софийския университет, работи в БАН и Археологическия музей.
В родния си град Габрово техният баща отдавна е забравен. Няма и следа за паметта му. Никой не знае къде се е намирала родната му къща. Книгите му отдавна са антикварна рядкост. На стар таван откриваме малко спретнато томче – „Български поети“. Антологията е издадена през 1922 г. под редакцията на Христо Цанков – Дерижан. В нея са отпечатани стихотворения от български класици, но и по-малко известни имена от литературата ни. Всичко това дава чудесен повод да напомним за светлата личност на този писател – признат в столицата, но забравен в родния си град.
Любопитно е откъде идва артистичният му псевдоним Дерижан От „Синята тетрадка“ – литературно списание, издавано от няколко ученици в Пловдивската гимназия, където той е учил. Списанието се изписвало ръчно от онзи, който пишел красиво и владеел правилния български език. Най-активен около списанието е Христо Цанков и заради старанието му и способностите да дирижира изданието, останалите му измислили прякора Дерижан.
Габровецът го прел без обида и започнал да се подписва с него в литературните си творби.
Дерижан е роден на 6 април 1888 г. Баща му Цанко Герасимов е златар, по-късно работи като чиновник. Майка му е Русанка Векилова, която се грижи за дома и децата си. Христо е третото най-малко дете в семейството. Има две по-големи сестри. По-известната от тях е Иванка, която по-късно става скулптор, и Стефанка, която е една от забравените детски писателки в България.
Печатала е текстове в списание „Светулка“, издава книгата „У бабини“. Работила е като прогимназиална учителка в Ямбол, а по-късно в София.
Сред роднините на Христо Цанков – Дерижан е и Стоян Векилов. Той участва в Освободителната война и е един от близките хора на Стефан Стамболов.
Основно и прогимназиално образование бъдещият поет, белетрист, публицист, критик и преводач получава в Кара Агач и Ямбол, а гимназиално – в Стара Загора, Пловдив и София. Като гимназист в Пловдив редактира списанието „Ученически труд“, събира преведени стихотворения. Съученици са със Стоян Омарчевски, с когото остават приятели и в по-късни години.
Учи философия и педагогика в Софийския университет. По време на следването си сътрудничи на различни ежедневници, редактира хумористичния в. „Порой“.
За първи път печата през 1903 г. в сп. „Светлина“. Всъщност започва като репортер от криминален отдел на софийски вестник. Намерил си темата за първия репортаж – мистериозно изчезнал млад мъж. Самият Христо Цанков написал, че това е самоубийство, трагичен край по любовни причини. Вестникарите крещели по софийските улици новината за мистериозното самоубийство. Тиражът, който бил голям, се харчел като топъл хляб. Тогава откриват героя пияница, който се заключил в някаква стая, отдаден на слабостта си.
Христо Цанков – Дерижан три дена не отишъл в редакцията и очаквал да бъде уволнен. Но
пак отишъл...
Директорът на вестника станал от бюрото си и го поздравил: „Имате вестникарски дар на криминалист, но не се опивайте от първия си сполучлив опит. Усъвършенствайте заложбата и длъжността!“.
Скоро пише нов репортаж, в който се появява „хвърчащо прасе“, за което шефът му го погледнал из под вежди, а Дерижан му отговорил: „Ма, шефе, има! Във фейлетон може и бик да хвърчи“. Началникът се обърнал към него: „Браво! Не съм се излъгал за теб. Карай! За истинския вестникар няма нищо невъзможно!“.
По онова време на журналистите не се гледало с добро око (не че сега е по-различно, но това е по други причини) – това било последното място, за което някой изпаднал в живота се захващал. Габровецът осъждал подкупените вестници, наричал ги „развалена храна“, която за да не издава миризма на разлагане, редакторите му го посипвали с подправки и сосове. Но стомахът се разваля“. За словослагателите, които често допускали грешки във вестниците пък казвал: „Жив човек без въшки и вестник без печатни грешки, няма!“. Бил е уредник на вестниците „Балканско ехо“ и „Ден“. Издава юношеското списание „Млечен път“ и седмичниците „Семейство“ и „Земя“.
Миризмата на печатарско мастило се превръща в една от любимите му. Друго негово приятно ухание е мекият дъх на чемшира след дъжд.
Дерижан участва в Балканската война, а след нея е първият началник и основател на отделението за социални грижи и благотворителност при Министерството на вътрешните работи. Издал е книги със стихотворения – „Смях и любов“ (1907), „С кръв и огън“ (1917), „Пеперуди" (японска лирика)“, „Някъде далеч“ (1926), „Светът в сонети“ (1938). В творчеството му присъстват още разкази, есета, повести, романи. Сред популярните му книги са „Мои познайници – маски, профили и есета“ (1920), „Карнавал - притчи, параболи, мисли и фрагменти“ (1939) и романът „Аз бягам от една жена“ (1939).
Афоризмът се откроява в творчеството му: „Някои мислят, че десният крак на един футболист мислел по-добре, отколкото например една коза. Това разбира се може да бъде дотолкова вярно, доколкото се касае до мисленето с краката. Дойде ли обаче до мислене с ума – подобно сравнение в никой случай не би могло да се прави“ или „Мнозина намират за по-удобно да действат със съвети, вместо с примери. То е все едно да изсипеш един куп утешителни думи на гладния, вместо да му дадеш парче хляб“.
През целия си живот Дерижан се гневи, че българският писател не може да живее от литературния си труд – Константин Величков умира в крайна бедност, Стоян Михайловски в края на дните си също е безхлебен, имената им са много повече. „Време е държавата да се замисли за българската литература, да се притече на българската книга – още повече като се знае какво значение тя е играела преди Освобождението ни, още и какво значи въобще една цветуща литература за страната“.
Дерижан е и общественик, бил е председател на няколко културни дружества, между тях „Българска драма“, което членува в Международния съюз на популярните театри. Но и преводач от няколко езика. През 1920 г. става артистичен секретар, а после и директор на Народния театър. По негово време на сцената играят актьори като Кръстьо Сарафов, Адриана Будевска, Сава Попов, Васил Кирков и още популярни актьори, емблема за онова време. когато Христо Цанков работи в театъра на сцената за първи път се играят „Вражалец“ и „Гореманов“ от Ст. Л. Костов, „Зидари“ от Петко Ю. Тодоров, „Албена“ и „Боряна“ от Йордан Йовков, „Снаха“ на Антон Страшимиров.
През студения февруари на 1923 г. в Народния театър избухва пожар. Изминали са цели 15 години от построяването на театъра. Следователите по случая установяват, че това е станало от късо съединение. По-късно се разбира, че за това е виновен един от осветителите – руснак белогвардеец, но не го заловили.
Една от версиите разказва друго. Театърът е подпален умишлено, за да бъде ликвидиран Александър Стамболийски, лидер на БЗНС и министър-председател на България. Той е присъствал на представлението, но веднага е бил изведен от сградата. Христо Цанков – Дерижан също е сред съмишлениците на БЗНС. Стамболийски забранява да се шуми по пожара и присъствието му по време на инцидента. Не иска обществеността да знае, че някой иска да го убие.
Макар че това се е случило само след 5 месеца. Убит е по особено жесток начин от четници на ВМРО, водени от скопския войвода Величко Величков.
Христо Цанков – Дерижан и режисьорът Иван Попов, който описва случая около пожара в петте си тома на книгите „Миналото на българския театър“, са дадени на съд. Въпросът се превръща в политически – новият премиер проф. Александър Цанков иска да уязви земеделците, че са елементарни хора, щом посягат на храма на Мелпомена. Габровецът е оправдан, но уволнен като негов директор.
„Ние сме имали и имаме артисти, театър (сграда), публика. Но едно сме нямали повечето време: управление... А липсва ли в едно общество каквото е театъра, значи липсва мозъкът“, казвал той.
Писателят е и редактор на сборници за Иван Вазов по повод 50-годишния му юбилей през 1920 г., „Възхвала“ за 50-годишния юбилей на С. С. Бобчев (1921 г.) и за Кирил Христов (1938 г.).
Христо Цанков минава под венчило с Руска, която е родена в Македония. Още докато е дете, семейството й се преселва в София. С нея са кумове на сватбата на поета Кирил Христов при втория му брак с чехкинята Ноеми Молнарова.
Писателят умира от сърце на 65 г. Денят е 24 май 1950 г. Вечерта преди смъртта си разговарял по телефона. Нищо не подсказвало за житейския край. Негови са следните редове:
Животът в слепота въздига и катуря.
Единствено смъртта на място всеки туря!
Когато веднъж един журналист го запитал какво е най-голямото му желание, Христо Цанков – Дерижан отговорил: „Това, което няма да се осъществи никога: да обиколя целия свят и предимно Изтока... И да ме огрее слънцето веднъж на най-далечния от тука бряг...“.
Източник: Уикенд
Коментирай