Името на Донка Комитката, както и на други смели тъне в забрава. На фона на модерния живот някак неловко е да се говори за родолюбие и героизъм, но българската история е пълна с такива примери, сред които жените смело вървят и сред мъжете с униформи.
Донка Ушлинова от битолското Смилево е една от тях.
Живее кратко – само 52 години. През тях подрежда медали за храброст, участие в Илинденско-Преображенското въстание и три войни.
Ражда единственото си дете, когато е почти на 40 години. Грижи се за сираци и не спира да повтаря, че ако се наложи отново ще нарами пушка и ще хване гората заради България. Докато е на фронта по време на трите войни през второто десетилетие на ХХ век, не спира да мотивира другите войници със смелите си речи. През 20-те години издава тези речи в книжка, като добавя детайли от собствената си биография и призиви за вяра, смелост и смирение.
Избира като мото на своите „Речи и подвизи на доброволката Донка войвода“ думи на Георги Раковски и на Цицерон, според които „само робите нямат отечество, а изродите – народна гордост“
Ето как Донка Ушлинова Комитката наричана още Донка Войвода повдига духа на мъжете от Македоно-Одринското опълчение по време на Балканската война: „Храбри български войници! Мили мои бойни другари! За кого сте оставили жени и деца?
За какво сте тръгнали да мрете? За Македония! Да, за Македония, която има
хубостите на рая, но която звероподобните врагове на нашето племе са обърнали на ад. За Македония! Дето сребристи потоци я кръстосват и правят пленително хубава. За Македония, дето се говори, пее и плачи на чист бащин български език!
Храбри български войници! Вас Бог е предопределил да счупите оковите, да скъсате веригите от врата и ръцете на вашата родна сестра Македония. И ще ги скъсате, защото вие обичате България, обичате Македония с всичкия порив на вашата родолюбива душа.
Донка Ставрева Христова-Ушлинова е родена през 1865 г. в село Смилево. Обикновено се изтъква, че в същото село е роден и Даме Груев.
Донка остава рано без майка. Тъжната история се повтаря и със сина й Александър. Донка умира, когато момчето е едва на 12 години. Осиротялото 15-годишно момиче е
омъжено в съседното село Лера за Ставре Ушлинов.
В края на ХIХ век българските къщи в Лера са около 80, има българско училище и църква.
Останалите над 100 къщи са на турци и гърци, а самото селище, както и цяла Македония, са останали в пределите на Османската империя.
Един от турските първенци Реджеп Салиев, по-известен като Джелеп Реждо, е убит от Донка, от братовчеда на мъжа й и нейната етърва Сребра. Това се случва в края на август 1902 г. след дълги неприлични подмятания и грубости от Джелеп Реджо към Сребра и Донка. Турчинът директно настоява да станат част от харема му. И двете са омъжени, млади, стройни и красиви, а съпругът на Донка – Ставре е на гурбет в Цариград. Братовчед му Апостол Ушлинов се жени за Сребра, въпреки заканите на Реджо.
Тормозът на агата обаче не спира. Веднъж силно почерпен, насред пазара той крещи по Донка и Сребра, че иска да ги обладава анално и даже те ще му плащат за това, че ги ощастливява. Всички прихват в смях, а жените се прибират облени в сълзи. Набезите на сладострастника не спират. Така се стига до кървавия заговор между двете етърви – Донка и Сребра, и мъжа на Сребра – Апостол. Джелеп Реджо е поканен на гости под претекст, че двете жени са решили да му станат ханъми. Сцената е като в криминален филм.
Преди нея тримата заговорници изкопават гроб на местните гробища. Вечерта, когато Реджо вече се е отпуснал в дома на българите, Апостол пристъпва тихо зад гърба му и надява въже на врата на мераклията. Сребра го удря с бухалка за пране през коленете, а Донка с тесла през ръцете. Безпомощен, беят започва да се мята и да се моли за живота си, Апостол затяга примката, а жените дърпат краката му. Когато Реджо спира да диша, го погребват в предварително изкопания гроб. Властите дълго търсят агата, обискират, арестуват наред, но от него няма и следа.
„За да избегнат залавянето, Донка, Сребра и Апостол Ушлинови бягат. Успяват да се скрият и да избегнат присъдата от строг тъмничен затвор за убийството на Реджо в Смилево. Тримата, естествено, стават част от подготовката на Илинденското въстание. Но преди това преминават през подробен разпит при войводата от ВМОРО Славейко Арсов.
Донка, Сребра и Апостол участват в над 20 сражения на четата по време на Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. при Смилево, Златаре, Ресен, Крушие, Лева река и още селища. Славейко Арсов провъзгласява Донка за подвойвода, предизвикан от смелостта и вдъхновението, с които младата жена се бие и се грижи за всички четници.
След края на въстанието Донка, Сребра и Апостол са разпределени в дружината на Смиле Войданов и след битки при Демирхисар, Прилеп и Велес стигат до българската граница.
Един от македонските четници – Христо Настев, прави интересно описание на първите жени с пушки във Вътрешната Македоно-одринска революционна организация – Донка и Сребра: „Донка е по-ниска на ръст и мургава, но със строго изразени сини очи. Особено любознателна и винаги охотно приказлива, лесно се приспособяваше към всички като добра събеседница. Доста ревнива опонентка на издръжливост към всички несгоди и лишения при нелегалния четнически живот, когато й се заговореше за извършеното от тях убийство, винаги пламваше от озлобление, с което издаваше наболелите си чувства на мъст и задоволство, че са премахнали един злодей, който винаги е бил кошмар на морален и материален тормоз в селото им, още повече за тях и семействата им. „Сега вече мога да умра спокойно”, винаги прибавяше в края на разговора си Донка“.
За Сребра Христо Настев пише в спомените си: „Сребра с простодушния си пронизителен поглед, със завидно стройно развито телосложение, които издаваха рядка жизнерадост и вродена скромност на селска свенливост, криеше в себе си и своето кораво, но туптящо будно национално сърце. Винаги резервирана и скромна до наивност в отношенията си, тя не се смущаваше от никакви несгоди и лишения при новото си положение“.
След поражението на Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. Донка, Сребра и Апостол стигат до Варна, където вече живеят много семейства, избягали от Македония. В морския град Донка се събира със съпруга си Ставре.
Донка започва да следва във Варна. Със Ставре се издържат, като правят дървени въглища и ги продават. През 1912 г. при обявяването на Балканската война двамата без колебание се записват доброволци. Донка е първата и единствена жена в Македоно-Одринското опълчение на Втора рота от Осма Костурска дружина. Отново се сражава наравно с мъжете - при Галиполи, Руен, Султан тепе. Тя е сред победителите, пленили Явер паша при Мерхамлъ.
Семейството участва и в Междусъюзническата война, след която Донка е произведена в чин ефрейтор и наградена с два ордена „За храброст“ – IV и III степен.
Ставре и Донка стават доброволци и в Първата световна война, за което Донка пише в спомените си: „Още от втория ден се почна едно усилено учение – подготовка към всичко онова, което минава редовният войник. Сутрин ставахме рано, започвахме гимнастика според програмата, а след това – хватки с пушка, бой с нож и строева подготовка.
Словесните занятия бяха много малко – обяснения по полската и караулна служба, като всичко това трябваше да се научи в продължение най-много до месец. Тук занятията се водеха много усилено. Всичко това ми беше много приятно, но да се изповядам – доста тежко ми беше – бой с нож, и то в началото, когато започнаха да ни обучават. На друго нещо не отстъпвах
на мъжете“.Източник: Уикенд
Коментирай