През 1832 г. архимандрит Виктор е изпратен в Ниш като таксидиот, където остава до края на живота си, без прекъсване. Малко преди да замине и след това българите непрекъснато се
бунтуват. Внукът на императрица Екатерина Велика, Николай I, решава да реализира „гръцкия проект“ на починалата си баба. Това е политиката на Русия, свързана с Източния въпрос.
Целите на империята в тези войни, са изцяло завоевателни – Проливите и Цариград. Българските земи са в непосредствена близост до тях. Затова твърде рано те стават обект на императорския интерес в Петербург.
Войната, която Николай I води, е изцяло в защита уж на гръцката кауза. Намесата на Русия на Балканите в полза на гърците е етап от националноосвободителната война на гръцкия народ (1821 - 1829). Гръцката революция обслужва не само националните гръцки цели, но и целите на Русия по Източния въпрос. По време на войната империята използва българите заради техния стремеж за свобода.
Неслучайно при подписването на Одринския мир през 1829 г. в него няма и дума за българите. Антибългаризмът се изразява и в последвалите репресивни действия спрямо капитан Георги Мамарчев. Опитът му да подготви въстание за истинско освобождение на България е осуетен, а той самият – арестуван по заповед на руския генерал Дибич. От Цариград в подобна насока работят фанариотите от Патриаршията – духовният поробител на българите.
Поради липса на собствена държава народът ни прави верен ход в условията на враждебна политическа и верска среда – той поставя знак на равенство между себе си и източноправославната вяра. Нашите манастири израстват като средища на обществения и културния ни живот. А връзката им с българския народ се осъществява чрез таксидиотите.
„Таксидиот“ значи не само пътник, но и духовник, изповедник.
За таксидиоти се изпращат най-интелигентните монаси, повечето от тях са въведени в архимандритски сан, притежават и необходимия социален опит.
Когато тръгва към Ниш като таксидиот, Виктор (1793 г. – 31 май 1888 г.) е на 39 години – мъж в разцвета на силите си. Преди това той живее в Калоферския мъжки манастир „Рождество Богородично“. Там е подстриган в монашество и последователно е ръкоположен в йеродяконски и йеромонашески чин. Съществува по някое време в Хилендар, като светогорски изповедник, където е въведен в архимандритско достойнство. Самият Виктор е избран като че ли нарочно от гръцката Патриаршия, за да представлява българските интереси в Ниш. Той е безволев, не иска да има около себе си конфликти и предпочита тихото и спокойно съществуване като архимандрит.
Хората около него откриват, че обича парите и всичките му действия са подчинени на алчността. В миналото, през Средновековието, Ниш е в границите на България, от XIV век е включен в Сръбската държава, а по-късно в Османската империя. След идването на османците Ниш става център на Нишкия пашалък, а по-късно и център на една от епархиите на Българската екзархия.
Със Санстефанския договор Ниш е присъединен към Княжество Сърбия. Населението на града през 1842 г. според френския професор по славянска филология Киприян Роберт, е съставено предимно от сърби и българи. През следващите десетилетия голям брой българи напускат града, други са асимилирани, а с урбанизацията през ХХ век, населението на Ниш става предимно сръбско.
До 1878 г. Ниш е считан за български град от някои учени и автори.
Икономистът Жером-Адолф Бланки, който е пратеник на френското правителство да проучи на място положението след Нишкото въстание, нарича Ниш столица на България.
Известното Нишко въстание от 1841 г. е отразено от всички източници (френски, австрийски, руски и прочее) като въстание на българското население срещу несправедливостите при прилагането на място на Гюлханския хатишери.
Нишката епархия изпраща с голямо въодушевление свой представител в Цариград за учредяването на независима българска църква, след което влиза в състава на Българската екзархия (1870 г.). През 1878 г. градът е предаден на Сърбия от Русия като компенсация за това, че Сърбия не може да се разшири в Новопазарско и Санджак.
По същото време Сръбкото княжество засилва сърбоманството в Поморавието, което е плод на появилата се сръбска културна и църковна пропаганда. През времената на холерата в Ниш, през годините 1832, 1838 и 1842, когато всички свещеници в Ниш се разбягват, единствен Виктор остава на своя пост, за което тогава е тачен от паството си.
Затова през 1871 г. е представител на Нишката епархия на Църковно-народения събор, свикан в Цариград за изработването на устава на Българската екзархия. През май 1872 г. е избран и ръкоположен за български екзархийски митрополит на Нишка епархия. В диоцеза му обаче се шири безредие и несигурност. В екзархийското ръководство се формира мнение, че Виктор е неспособен да се справи с трудностите, а управлението на епархията трябва да се повери на по-енергичен духовник. През 1874 г. Виктор е избран за член на Светия синод на Българската екзархия, но въпреки това не посещава заседанията на синода и впоследствие е освободен.
Митрополит Виктор – човек неспособен за управник – търпи сръбската пропаганда до такава степен, че не иска Екзархията да му изпраща за чиновници и проповедници външни лица, под предлог че в епархията му има образовани свещеници и учители с богословско образование и че народът е могъл да сметне назначаването на външни хора като преследване на „местното наречие“.
Той даже не иска да разпространява между народа книгите, които Екзархията му изпраща с тази цел.
Доктор Христо Стамболийски пише в своите спомени следното: „Знайно е, че Нишкият митрополит Виктор беше ръкоположен за владика под натиска на Христо Тъпчилещов и на д-р Чомаков и по тяхна препоръка и тая на Пловдивския Панарет, та се избра преди 7 месеца и за Синодален владика, но той досега не можа да уреди епархията си, открито можем да го кажем, по неспособност при все това Екзархията го призова да дойде в Цариград, като предварително изпрати в Ниш русчушкия митрополит Григория да нареди на Нишката епархия и да избере и настани в Ниш някой свестен архиерейски наместник.
Наистина, некадърността на Виктора стана причина да не може да се уреди тая епархия и така се разшири в Поморавието сръбската пропаганда“.
Според уверението на д-р Хр. Ставболски мвитрополит Виктор ръкополага сърби за свещеници в български енории и сам изисква от белградския митрополит учители сърби за Ниш и другите български градове и села в епархията си. запитан за това от д-р Стамболски, Виктор не само не съзнава грешката си, но и се мъчи да се оправдава с обстоятелството, че и сърбите са православни, а не католици или протестанти; че и те, както русите, не признават схизмата.
При това, в стремежа си да откъснат Нишката епархия от Българската екзархия, сръбските агенти успяват да накарат много нишки първенци против митрополит Виктор, под предлог че той и Екзархията гонят „местното наречие“, под което сърбоманите разбират сръбския език в нишкото училище. Екзархията силно го подозира в подобен замисъл. Митрополит Симеон веднъж казва в Екзархийския смесен съвет, че в Ниш противници на Екзархията, са само митрополит Виктор и сръбската пропаганда и предлага да се изпрати способен архиерейски наместник в Лесковац, та поне да закрепи доброто разположение на лесковчани към Екзархията.
Поради засиленото революционно движение в България на Великата Порта е добре дошло противоекзархийското настроение на нишките първенци. В дописка в цариградския вестник „Ден“ от 7 юли 1875 г. се твърди, че Виктор е неук и не се грижи за нравственото и умственото въздигане на паството. Училищата в Ниш са слаби, в тях липсва народностно чувство и се преподава на сръбски. Тодор Икономов пише, че Ниш вече е посърбен град в началото на 1870-те и това се дължи твърде много на владиката Виктор, който поддържа сръбския език и сръбските учители в продължение на 40 години. Сърбите отнемат митрополията му за тяхно училище и той се задоволява с това и се мести в обикновена къща. После сърбите почват да подкопават и авторитета му пред селското население.
Сръбският митрополит Михаил и митрополит Виктор са очевидно близки и в Екзархията се питат: „Кому служи митрополит Виктор: на Българската екзархия или на Белградската митрополия?“. Нишкият митрополит не влиза в официални връзки с Българската екзархия, както за да угоди на цариградския патриарх, тъй и за да бъде в съгласие със сръбската пропаганда. Самият той е приет в Сръбската православна църква, след обявяването й за автокефална през 1879 г. като митрополит.
През 1883 г. е заменен със сърбина Нестор Попович и преместен в манастира Петковица. От същата година е почетен член на Сръбското дружество на учените – звучи предателски или поне неморално, нали?... Абдикиралият от българските народни съдбини духовник умира на 31 май 1888 г. в Белград, където е погребан в църквата „Свети Марко“.
Източник: Уикенд
Коментирай