Калин Терзийски може да остане без пукнат лев!

Писателят Калин Терзийски проплака отчаян след решението на съда да му вземе близо 30 бона - искани от наследниците на Николай Хайтов за обида. Ето какво заяви той в мрежата: [caption id="attachment_582876" align="aligncenter" width="300"]Калин Терзийски Калин Терзийски е в шок от присъдата[/caption]

"КОЙ СЕ СТРАХУВА ОТ ИСТИНАТА?... В едни по-мъдри времена се казваше, че във виното е истината. И се имаше предвид, че този, който е пил, за разлика от този, който не е - не умее да си държи езика зад зъбите.

В робските времена, в най-унизителните за човека времена, именно това качество - умението да си държиш езика зад зъбите и да "спазваш благоприличието" беше най-ценното качество. То те правеше човек. В смисъл - жив. Във времената на унизително робство този, който умееше да си държи езика зад зъбите беше човек, защото оставаше жив. Този, който не умееше да си държи езика зад зъбите просто не оставаше жив. Робите винаги изпитват огромна солидарност и близост с тия, които си траят и се държат "благоприлично". Робите измислят поговорки като "За умрелия - или добро, или нищо". И те идеално вършат работа като стане въпрос за диктатори и техните слуги. Аз пиех преди време. Сега не пия, защото огромният ми късмет, чудовищно силната воля, пълното презрение към болката и всъщност - като цяло - прекрасната Божия намеса - ме запазиха жив! И ми дадоха сили да изляза от ада на болестта, от която боледувам от млад. Алкохолизмът. Иска ми се да накарам хората, тия, които могат да мислят, да разберат едно. А именно това, че пиейки аз не съм променял идеите, позициите и вярванията си. Пиейки аз единствено съм успявал да преодолея социалните си страхове и задръжките си. Но не задръжките, стоящи пред разрушителните ми инстинкти. А натрапената ми от столетия българско робуване повеля "дръж си езика зад зъбите". В дните, в които пиех и умирах, пиех и презирах смъртта, пиех и не ме беше страх ни от човешката смърт, ни от човешките присъди - аз говорех и пишех. Както винаги.

Не мога да кажа кога съм написал по-силните си неща - пиейки или напълно трезв. С това искам да подчертая отново, че алкохолизмът е ужасна болест Но Не Променя Вярата и Мирогледа на Един Писател! Нито таланта му, нито верността на острия му поглед.

Пиша с главни букви, защото искам да извикам тези думи. И гласът ми да е възможно най-гръмък - защото подочувам хъркането на българина, на полузаспалия невежа, който не иска да чува нищо, което не се вмества в рамките на най-долнопробното клише. Аз казвах по-смело, по-дръзко, по-отчаяно (наистина!), но и по-честно и по-чисто нещата, докато пиех! Във виното е истината. Пилият човек, или нека говоря за себе си - пилият Аз - не намира за наобходимо да лицемерничи и да бълва благоприлична помия, та да се харесва!

И така. Един ден, докато пиех, аз казах, че старите писатели, такива като Хайтов да речем (дадох го за пример просто защото не се опитвах да търся други примери) бяха слуги на режима. И правеха свирки на властта. Затова бяха така добре.

Казах така, защото добре помнех как в моето детство и младост те се возеха с черни волги, пътуваха в чужбина, получаваха всевъзможни почести, снабдяваха ги с апартаменти и вили, почивки и всякакви мазни соц-блаженства... С други думи получаваха всичко, което можеше да получи човек от една диктатура. В замяна те - независимо дали с уж най-невинна лирика или с най-брутална директна пропаганда - обслужваха властта. Те бяха Нейната Идеологическа Маша. Дори пишейки за родните си села те бяха неимоверно Удобни. Затова бяха и живи. И естествено - те бяха квинтесенцията, символът на едно умело, хитро, даже понякога привидно вироглаво и дръзко "Държане на езика зад зъбите".

Винаги съм знаел, че дори тия от тях, които са били привидно смели, са били крайно добре премерени подмазвачи - защото ако с думите си, с творчеството си действително се бяха опълчвали на несправедливия режим - просто щяха да бъдат мъртви.

Само смърт (та нима не познаваме съдбата на Гео Милев или на Вапцаров) е определена за наистина смелите. В България. Та ако някой наистина е показвал макар и микроскопична смелост и съпротива - нима нямаше да е убит? И така. Аз бях казал тия думи. Не... Ето сега трябва наистина да викам със сила, която досега не съм усещал в себе си - но сега съм длъжен да я имам - Аз бях казал тия думи НЕ защото съм пил, защото съм пиел... А защото така мисля! Така мисля със своя независим ум. Защото винаги така съм мислел. Защото винаги съм знаел, че творците, останали живи в една диктатура и при това - живели много добре при нея - не са нищо повече от нагаждачи и подмазвачи. Плахи сенки, обслужващи диктаторите. Но диктатурите си имат дълга и тежка сянка.

Бях осъден. Да изплатя на обидените над 30 хиляди лева. За това, че са наранени от думите ми. Странно. Когато аз - като пишещ човек - изтърпявам хилядите обиди, хули, псувни и злостни нападки - аз така или иначе - заради правото на всеки на мнение - ги преглъщам!

Но има несвикнали да търпят даже и най-лека критика. Старата власт има огромна и черна сянка. И тази сянка сега иска да си отмъщава - както преди. Та как - щом едно време можехме да загробим и да убием всеки, който е против нас - как така няма да можем да си отмъщаваме и сега? Така мислят обидените отмъстители. Днес бях на делото по обжалването. Мина добре. Сега не пия. Както казах - благодарение на Бог. Но това не отменя чудовищната, непозната на никой, който не е бил в моето положение, страховита борба. Която водя, за да съм жив.

И сега съм не-пиян. Не казвам трезв - защото често пияният - със своята безкомпромисна смелост - е по-трезв от плахия лицемерен трезвеник. И ето че дойде и един страничен ефект.

Не пия...и малко от малко почнах да се замислям за истината. И за езика. И за зъбите. И за социалното говорене. И за...лицемерието, по дяволите, защо пък не? Та нали с лицемерие ще си направя живота по-поносим? Започнах да си мисля, че ако си трая като роб, като българин, ако не казвам лошо за никого, ако не критикувам никой режим или никое долно поведение...само за да не взема да засегна някого...и да си изпатя след това... Ще е по-добре... Ей така - трезво да се съобразя, да стана послушен и страхлив. Политически коректен. Лицемерно удобен. Трезв и погален по бузата. Трезв и потупан по врата.

"А така, Калинчо, сега те харесваме, трезвен си и не говориш глупости... Никого не обиждаш, траеш си - истински българин си - пред силните си като котенце - мълчалив и мъркащ! А виж - слабите нападай, крещи и обиждай колкото искаш- това е българското! Но иначе си трай!" - така чувам да ми казва гласът на невидимите подръжници на благоприличието.

Но този глас не е моят. Аз все пак съм си аз. И без пиене си оставам съвсем същия. Сърцето ми не е зло и не е изпълнено с омраза. И затова Именно тия власти, които са били основани на омразата, тия режими, които са правели хората безчовечни - аз не искам и няма да оставя на мира! Както и тия, които са ги обслужвали с езика си. Във всеки един смисъл. Мога да кажа също, че всеки, който е обиден е мой човек. Аз изпитвам ужасно и трепетно състрадание към всеки страдащ. И искам да се извиня на Хората - наследници на Хайтов. Но не и на тия, които искат да ме убият, изисквайки от мене обезщететие от толкова пари, колкото аз - като български писател - няма как да изкарам за цял живот! Днес беше делото по обжалването. Съдът сега ще решава - дали старата власт - чрез дългите си пипала, проточили се до Съвремието ни - ще може да си отмъсти и да ме убие. И като писател, пък даже и като човек. Само за да докаже, че тя не обича и не позволява да бъде критикувана.

ПП: Чудя се - ако някой германец каже, че Алберт Шпеер - архитектът на Хитлер - е бил подмазвач, угодник на властта... че е бил слуга на един мръсен режим - дали наследниците на Шпеер ще могат да осъдят волнодумеца?!

И дали обществото в Германия с удоволствие ще подкрепи една саморазправа с позволилия си да обижда "святата памет на нашето свято нацистко минало"? Както и да е. Сега ще видим - доколко България се е измъкнала от сянката на диктатурата. Доколко има свобода на словото. Та да знам - доколко да си държа езика зад зъбите. Нали така?", изригна Калин Терзийски.