Първият олимпийски шампион по вдигане на тежести в България, както и единственият двукратен златен олимпийски медалист в българските щанги  Нораир Нурикян, издъхна на 76-годишна възраст. 
От две седмици Нури, както го наричат приятелите, гаснеше на легло в болница с диагноза рак, без да може дори да говори. Въпреки усилията на лекарите и опитите на Федерацията по вдигане на тежести да съберат повече пари за скъпото лечение, роденият в Сливен шампион си отиде от този свят на 11 март.

Преди десетилетие Нурикян имаше рак на белите дробове. Тогава болестта беше хваната навреме и след три години скъпоструващо лечение в Щатите, където живее синът му Арам заедно със своето семейство, славният щангист пребори заболяването. Тогава той разправяше:  „Никога не казвай – болен съм, умирам“. Вторият рак обаче го уби.

Открай време се знаеше, че единственият му порок е пушенето.

Още като активен състезател припалвал, при това със знанието на иначе безкомпромисния треньор Иван Абаджиев. Между опитите на първата му олимпиада Абаджията дори го сръчкал: „Я запали една цигара, че да се успокоиш малко“. С края на активната си спортна кариера вече става закоравял пушач. На ден изпушвал по две кутии. Злоупотребата с тютюна се отключила, когато лекарска грешка убива майка му.

Здравословните неволи преследват Нурикян от първите му срещи с щангите. Навяхвания, изкълчвания, разтежения, болежки в ставите, кръста, китките, раменете и краката – това накратко е цената на успехите му в тежката атлетика. Стига се до там, че лекар погрешно го диагностицира със  страховитата болест на Бехтерев – хронично възпаление на гръбначния стълб, което води до обездвижване.

Най-необичайните премеждия обаче му се случват преди Олимпиадата в Монреал`76. Самият Нурикян признава, че освен на треньора си, дължи втората си олимпийска титла и на д-р Енчо Балджиев. На един лагер в Белмекен щангистът получава възпаление на гушата, понеже е доста космат. Оказва се, че един косъм расте надолу в кожата на врата му. Скоро там му израства огромен цирей. Гласят го за операция и олимпиадата се превръща в мираж. Именно д-р Балджиев се намесва с две инжекции, с риск да засегне гласните му струни. Възпалението минава и Нурикян става олимпийски шампион за втори път.

Година преди игрите при несполучливо вдигане на тренировка побеснява и в яда си халосва с юмрук стената. Резултатът – счупена кост. По идея на Абаджията подготовката му за игрите продължава с гипсирана ръка, предимно с клекове и упражнения с тежести без лост. И това обаче не го спира за олимпийската титла. След края на кариерата си джобният атлет продължава да бере ядове от натоварванията в спорта. С болките в кръста си лови басове с приятели кога ще се развали времето. За капак къса ахилесово сухожилие и чупи крак при подхлъзване на заледен път.

Нурикян започва с щангите по неволя, при това чак на 18 години. Дребосъкът израства в арменската махала в Сливен. Като дете мечтата му е да стане баскетболист и да играе в Америка. Не толкова от любов към оранжевата топка, а защото вярвал, че така ще порасне с поне 20 сантиметра

Никога обаче не се извисява на повече от 155 см.

През 1966 г. е ученик в сливенския техникум по текстил. В града се организира междуучилищен турнир по вдигане на тежести. Много мераклии обаче няма. На пожар пращат нисичкия Нури, който заради липсата на конкуренция става победител. На подиума обаче хваща окото на Иван Абаджиев, останал в историята като треньор номер 1 в щангите. Старшията вижда потенциал в момчето и прави всичко възможно да го откаже от баскетбола. Нахлува в кабинета на директора с думите: „Вие луди ли сте, какъв баскетбол с този ръст!? Давайте го при мен и един ден ще го направя олимпийски шампион“.

След първата тренировка обаче Нури не може да ходи от мускулна треска. После, след един футболен мач, Абаджиев го убеждава, че мястото му е при щангите.
Така Нурикян хваща тежестите първо по задължение, но с времето се влюбва в спорта и отдава целия си живот на тежката атлетика. Заради свирепата конкуренция в залата се бъхти като звяр по 7-8 часа, в 10 от 12 месеца в годината е по тренировъчни лагери.

Първият му медал от голямо първенство идва през 1969 г., когато е трети на европейското. Оттам нататък отличията заваляват. На Олимпиадата в Мюнхен `72 никой не слага Нурито в сметките за златния медал. Атентатът срещу израелските спортисти пък застрашава провеждането на турнира по вдигане на тежести. Все пак съревнованието между тежките атлети в Мюнхен започва. Фаворитът за титлата Дито Шанидзе от бившия СССР прави успешно последния си опит и вече го сочат за шампион с 400 кг. в трибоя. Веднага след него на подиума излиза нашият с 10 кг. повече – 157,5 кг. Такава тежест Нурикян никога не е изхвърлял над главата си, дори и на тренировка.

Чудото се случва – българският щангист събира 402.5 кг., подобрява световния рекорд в категория до 60 кг. и записва името си със златни букви в историята като първия български щангист със златен олимпийски медал.

У нас го посрещат като бог. Целият Сливен излиза на улиците да носи на ръце народния герой. Славата го разглезва. Нурикян решава, че вече е голямата работа и ще се радва на рахата си. Това обаче му се връща тъпкано. През следващите две години не може да хване ръка в щангите. Осъзнал, че така няма да го бъде, арменецът си наляга парцалите. Зорът става още по-голям, тъй като Абаджиев решава да го премести в
долната категория. Нашият сваля десетина килограма с по една пържола и бутилка вода на ден. Но нечовешките усилия са оправдани. В Монреал отново е на олимпийския връх, като вдига с 10 кг повече от втория – Войновски от Полша. Записва и нов световен рекорд.

Тандемът със Старшията ражда велики постижения, включително две олимпийски и две световни титли, както и още един сребърен и два бронзови медала от световни първенства. Общо спечелените от Нурикян медали са 55, от които 27 златни, 14 сребърни и 14 бронзови. Пет пъти той е подобрявал световни рекорди. След като завърши активната си състезателна кариера, Нурикян беше помощник на Иван Абаджиев в националния отбор, а после и старши треньор между 1989 и 1993 г. Като старши треньор изведе България до 4 олимпийски медала на игрите в Барселона през 1992 г. По-късно Нурикян заемаше и постовете генерален секретар на Българската федерация по вдигане на тежести (1995 – 2004) и вицепрезидент на международната федерация (2001 - 2005).

На стари години се разделя със съпругата си
Великият Нораир Нурикян странеше от светската суета и пазеше личния си живот далеч от хорските очи. Последните години от живота си живя като ерген. Преди около 15 години се разбра, че Нури се е разделил с дългогодишната си съпруга. Твърди се, че нямат официален развод, разлъката се случила по семейни причини:

След като синът им Арам свива семейно гнездо в Ню Йорк, майката редовно го посещава и накрая се мести при него. Нораир обаче не желае да живее отвъд океана, у нас му е добре. Още през 1994 г. печели зелена карта и шанс да сбъдне американската мечта, но не заминава за Щатите. През 90-те става бизнесмен – със свои ортаци отварят заведения в помещения, собственост на арменската църква. 

Далеч от очите, далеч от сърцето – отношенията със съпругата му постепенно охладняват и през последните 15 години Нури живя сам в София. След раздялата им тръгват слухове, че Нурикян е срещнал нова любов на дърти години, но самият той не е обелвал и дума по темата.
Източник: Уикенд