Масовият глад в Средновековието е пряка последица от застудяването

За дълъг период от време – между XIV и XIX век, Земята преживява т.нар. малък ледников период. Смята се, че началото е свързано със забавянето на течението Гълфстрийм около 1300 г. Краят на XIII и XIV в. е период на засилени бури в Атлантическия океан. Средновековните легенди твърдят, че точно по това време митичните острови – Островът на девиците и Островът на седемте града, са загинали от бури в Атлантическия океан.

През 1310-те години Западна Европа, съдейки по хрониките, преживява истинска екологична катастрофа. След традиционно топлото лято на 1311 г. следват четири облачни и дъждовни лета – 1312 – 1315 г. В Англия от есента на 1313 г. и във Франция от есента на 1314 г. започва да се образува стабилна снежна покривка – явление, което е почти изчезнало от средата на IX век. През зимата на 1314-1315 г. има силни студове. Съсипана е реколтата в Англия, Шотландия, Северна Франция и Германия. Зимните студове засягат дори Северна Италия. Петрарка и Бокачо пишат, че през XIV в. в Италия често вали сняг.

Пряка последица от първата фаза на малкия ледников период е масовият глад през първата половина на XIV век, известен в европейските хроники като „Големият глад“. Косвено – кризата на феодалната икономика и големите селски въстания в Западна Европа.

Втората фаза се характеризира с временно повишаване на температурата. Може би това се дължи на известно ускоряване на течението Гълфстрийм. Друго обяснение за „междуледниковата“ фаза от XIV век е максималната слънчева активност, която частично потушава негативния ефект от забавянето на Гълфстрийм. Някои хроники дори споменават факти за „безснежни зими“ в средата на XVI век. Въпреки това от около 1560 г. температурата започва бавно да намалява. Очевидно това се дължи на началото на намаляване на слънчевата активност. На 19 февруари 1600 г. вулканът. Хуайнапутина изригва най-мощно в историята на Южна Америка. Смята се, че това изригване причинява големи климатични промени в началото на XVII век, което води до големия глад от 1601 – 1603 г.

В третата фаза на малкия ледников период намалената активност на Гълфстрийм съвпада с най-ниската активност след V век преди Христа на Слънцето. След сравнително топлия XVI век средната годишна температура в Европа рязко спада. Гренландия – Зелената земя, се покрива с ледници и селищата на викингите изчезват от острова. Дори южните морета замръзват. По Темза и Дунав вървят шейни. Глобалните температури в Европа падат с 1-2 градуса по Целзий. В южната част на Европа често се повтарят тежки дълги зими. През 1621 – 1669 г. Босфорът замръзва, а през зимата на 1708 – 1709 г. Адриатическо море замръзва край бреговете. През зимата на 1620 – 1621 г. в Падуа, Италия, пада сняг с „нечувана дълбочина“. През зимата на 1664 – 1665 г. във Франция и Германия според съвременници птиците замръзват във въздуха. В цяла Европа има скок на смъртните случаи.

Европа преживява нова вълна на охлаждане през 1740-те години. Температурите варират от минус 7 до минус 10 градуса по Целзий. В Източна Европа малката ледникова епоха е белязана от изключително студени лета през 1601, 1602 и 1603 г., със слани през юли и август и сняг, който вали в началото на есента. Необичайно студеното време води до провал на реколтата и глобален глад.

Смята се, че съвременното затопляне е естествен резултат от малката ледникова епоха от XIV – XIX в., която се усложнява от техногенното засилване на парниковия ефект. Затоплянето води до възстановяване на температурите, наблюдавани през X – XIII век.

През XXI в. температурите на атлантическия оптимум са почти достигнати, а до 2 100 г. според песимистичните прогнози се очаква средно повишение при температури от 5 градуса. Оптимистичните прогнози сочат само 2 градуса повишение спрямо XIX век.

Източник: Уикенд