Които знаят истината, не са равни на ония, които я обичат, а тия, които я обичат, не са равни на ония, които й се радват.

Конфуций (Кундзъ) (551–479 г. пр.н.е.) – древнокитайски просветител и философ

По време на Гражданската война в Испания (18 юли 1936 – 1 април 1939 г.), войските на метежниците, ръководени от генерал Франциско Франко, напредват към столицата Мадрид в четири колони. Върху територията, контролирана от законното републиканско правителство, те имат за съюзници представителите на крупния капитал, на едрите земевладелци и висшето духовенство. Именно те биват наричани „петата колона“. Оттогава това понятие придобива смисъл на множеството от индивиди, които са вътрешни съюзници на външните неприятелски сили спрямо интересите на народа на дадена страна.

Именно този термин е пълносмисловия синоним на идеологията на политическото обединение „Демократична България“. Петата колона на геополитическата агресия на Съединените американски щати.

Моите контакти с представителите на тази политическа формация категорично ме убедиха, че за тях политологичното море е ниско под коляното.

Факт е, че за тях базисната теория за появата и развитието на геополитиката като научна дисциплина е тера инкогнита. Не им е познато името на Фредрих Ратцел (1844–1904 г.), който всъщност формира предпоставките за възникването на геополитиката, като издава серия програмни работи, откриващи сами по себе си нова наука – „антропогеография“ или „политическа“ география. Нито им е известно името на друг предтеча на геополитиката – адмирал Алфред Мехън (1840–1914 г.), американски стратег. Той разработва темата за „морското могъщество“ („Sea Power“), която според него представлява постижение на военното, стратегическото, политическото и икономическото превъзходство за сметка на използването на морските пространства и съобщителните маршрути, а също за сметка на охраната на собствените брегови граници и установяване на контрол над бреговите зони, отнасящи се към „неутралните“ територии или към териториите на „противника“. За адмирал Алфред Мехън съдбата на САЩ се състои в пълно отъждествяване с „морското могъщество“, а главния й стратегически, исторически и политически противник винаги е била сухопътна и континентална Русия.

През цялото по-нататъшно развитие на геополитиката тази идея е водеща. Противопоставянето на „цивилизацията на Морето“ срещу „цивилизация на Сушата“.

Дълъг е списъкът на западните учени, които теоретично обосновават това противопоставяне. Редно би било ръководството на Демократична България, с цялата си претенция, че представляват една голяма част от интелектуалците на България, да са се запознали с читанките по политология, там пише и за превратния момент в историята на геополитическата дисциплина – публикуването през 1904 г. в английското списание „The Geographical Journal“ на статията на Халфорд Макиндер (1861–1941 г.) „Географската ос на историята“. В нея всъщност са заложени основите на методологията и е описано полето на цялата геополитическа наука, обосновани са нейните принципи, показани са формите и мащабите на приложението й.

Халфорд  Макиндер е не само учен, но и деен политик. От 1910 до 1922 г. той е член на английския парламент от шотландската Партия на юнионистите. През 1919–1920 г. изпълнява функциите на Висш британски комисар за Украйна във войските на Антантата. Своята мисия той осмислял като обезпечаване на материалната, политическата, техническата и финансовата помощ на „бялото движение“ на Деникин и Врангел.

По този начин геополитиката за Халфорд Макиндер била не само сфера на неговите теоретични интереси, но и дело на неговия живот: той се стремял да реализира своите идеи на практика.

Всъщност в своята фундаментална статия „Географската ос на историята“ (1904 г.) авторът излага нещо по-значително, отколкото практическото наблюдение за това, което по негово време било наричано „Голямата игра“ („Great Game“). Под „Голямата игра“ (в края на ХІХ – началото на ХХ в.) се разбирало противопоставянето между Англия и Руската империя за контрол над много важни стратегически пространства на евразийския материк, на първо място Индия, Афганистан, а също Кавказ и Близкия Изток. По цялото пространство на Евразия от Средиземно море до Тихия океан се простирала територия, контролът над която бил ключа за запазването на световното господство на Британската империя, а за Русия – възможност за превръщането й във велика световна държава със свободен излаз към топлите морета. Руската империя от време на време се опитвала да отхвърли англосанксонското доминиране – на първо място над азиатските колонии – откъм сушата, за да стане самата тя пълноценна планетарна геополитическа сила. Именно този процес носел името „Голямата игра“.

Халфорд Макиндер сформира три постулата в геополитиката. Първият може да бъде изложен така: политическото пространство (т. е. държавите, империите и т. н.) придобиват своите черти, граници и форми под въздействието на импулсите на чергарските народи. Историята неоспоримо свидетелства, че именно чергарите осъществяват историческата динамика: те или създават основните политически образования: империи, държави, политически съюзи, или тези образования се появяват за защита от техния натиск.

Вторият постулат на геополитиката, формулиран от Халфорд Макиндер, демонстрира една неотслабваща историческа жизненост, като присъства с пълна сила и в настоящето. Той постулира разделянето на чергарските култури на две фундаментални категории: чергари на Сушата и чергари на Морето. Самият Макиндер ги нарича иронично: „бандити на Сушата“ и „бандити на Морето“ (the briganas). Тези две разновидности на чергарите придават динамика на историческите процеси, постоянно, от различни страни, и от Сушата и от Морето, като оказват политически, военни и културни въздействия и заставят съществуващите оседнали държави, култури и народи постоянно да отговарят на тези предизвикателства. Всъщност динамиката на чергарите поражда съдържанието на политическата история.

Предизвикателствата на „чергарите на Сушата“ и „чергарите на Морето“ притежават различни качествени характеристики. В двата типа чергари е различен стилът в стратегията, тактиката и ценностната система. Това, което попада под влиянието на „чергарите на Сушата“, се стреми към йерархично-героичния тип цивилизация и култура, а това, което се оказва в сферата на интересите на „чергарите на Морето“, напротив, попива в себе си динамизма на „търговското“, технологично изобретателното, „прогресисткото“ начало, устремено към „демокрация“ и „открит пазар“.

Историческото развитие постепенно извършва оформяне на двата типа чергарски народи в два типа цивилизации, организирани по различни модели, преследващи противоположни стратегически цели и основани на алтернативни цивилизационни и културни принципи. Едната от тях може да бъде назована „цивилизация на Морето“, а другата – „цивилизация на Сушата“.

„Голямата игра“ не е началото на сблъсъка между тези две цивилизации. Той започва още от противопоставянето на „морската“ Атина и „сухопътната“ Спарта, получило ярък израз в продължителната Пелопонеска война (431–404 г. пр.н.е.) и Пуническите войни на Рим (Суша) и Картаген (Море) от 264 до 146 г. пр.н.е.

Третият постулат на геополитиката, формулиран от Халфорд Макиндер, е районирането на територията на планетата в зависимост от принципите на цивилизационния дуализъм „Суша-Море“. Първоначално Х. Макиндер в „цивилизацията на Морето“ включва единствено Британската империя, тъй като по това време (1904 г.) той счита САЩ за периферия на света, сухопътна държава и второстепенна сила. Но няколко десетилетия по-късно той променя своя възглед.

Като противоположна геополитическа зона е определена „Сърцевината“ или „сърдечната земя“ (Heartland), в която Х. Макиндер разполага ядрото на „цивилизацията на Сушата“. През 1904 г. това е била Руската империя, по-късно, от 1917 до 1991 г. – Съветският съюз. От 1991 г. и понастоящем, в редуциран вид, това е Руската федерация. Сменят се идеологиите, режимите, политическите системи, но геополитическият смисъл на политическото пространство остава неизменен.

Неизменна остава и динамиката на геополитиката. Описвайки основните геополитически задачи, Халфорд Макиндер предлага да бъде затворена „Сушата“ колкото е възможно по-далеко от южните и западните морски пътища, като бъде укрепено влиянието на атлантическите държави по цялата дължина на „бреговата зона“, която представлява географския бряг на евразийския континент на Западна Европа през Средиземноморието, Близкия Изток, Турция, Кавказ, Иран, Централна Азия, Индия, чак до Китай, страните на Далечния Изток, Япония и Тихоокеанския регион. Контролът на крайбрежните ивици осигурява сдържането на Сушата в нейните отдалечени от топлите морета граници, позволява да бъде създадено и поддържано планетарно господство от океански характер.

За да бъде постигната тази цел, Халфорд  Макиндер предлага да бъде създаден в пограничните области „санитарен кордон“ от марионетъчни и зависещи от цивилизацията на Морето нови „национални“ държави. Самата Русия е желателно да бъде разчленена от Запада и от Изтока, на мястото на Австро-Унгарската империя да  бъдат създадени нови политически единици, враждебни на руснаците, да бъде установен англосанксонски контрол над територията на Кавказ и Южна Русия, да бъдат укрепени позициите на Морето в Афганистан и Тибет за предотвратяване на възможно експанзия на руснаците на Юг и Изток.

Но докато пионерите на геополитическата наука схващат противопоставянето между „цивилизацията на Морето“ и „цивилизацията на Сушата“ като процес, неограничен напред във времето, то американският учен от нидерландски произход Николас Джон Спикман (1893–1943 г.) защищава тезата, че при провеждане на съответната геополитика, подплатена посредством благоприятна за осъществяването й държавна дейност и финансови ресурси, то „битката“ може да бъде спечелена от „цивилизацията на Морето“. Окончателно и необратимо!

Голям е приносът за реални резултати в тази насока в по-ново време на проф. Збигнев Бжежински (1928–2017 г.) и на проф. Хенри Кисинджър (р. 1925 г.).

Именно за да не бъде България пионка в игра на чужди интереси, като загубите в тази игра се социализират тук, в нашето Отечество, а печалбите се  приватизират зад граница, е необходимо добре да се познава Историята.

Когато в публичното пространство шумно бива акламирана  идеята за обявяването за персона нон грата на посланичката на Руската федерация у нас Елеонора Митрофанова е редно на авторите на това „гениално“ предложение да бъде зададен въпросът „Поради що прилагат двоен стандарт?“.

Защо тези господа и госпожи не реагираха, когато през 2014 г. бившият американски посланик у нас Джеймс Пардю заяви в интервю за в. „Сега“, че България е хваната в капан на „цикъл от неефективни правителства, които показаха неспособност да се справят със сериозните национални проблеми“. Нима това изказване не представлява намеса във вътрешните работи на България! И по-нататък: „Възлови елементи на демокрацията в България са опорочени или тежко манипулирани“. И още, пак в същия агресивен стил: „Не забелязвам широк обществен дебат за руското влияние върху българската политическа система...“.

По-късно, посланичката на САЩ през периода 2012–2015 г. Марси Рийс заявява: „Призовавам българския бизнес да не работи с руски фирми, които са в черния списък със санкции за анексирането на Крим“.

Като стана въпрос за двойния стандарт, изниква още един въпрос: „Защо официалната вашингтонска администрация, която толкова настойчиво се стреми да убеди Европейския съюз да обяви ембарго на вноса на енергийни източници от Руската федерация, за да не бъде финансирана войната в Украйна, на същото основание не прекрати вноса на уран, пак от РФ, който е 90 % от необходимото гориво за всички атомни електроцентрали в САЩ? Е, може да се прави помен и с чужда пита.

Колкото се отнася до клакьорите в българската политика, то руският писател Фьодор Михайлович Достоевски (1821–1881 г.) заключава: „Човек много често принадлежи към известен кръг убеждения не затова, че ги възприема, а защото те му дават мундир, положение в обществото, често даже и доходи“.

* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.