На 25 януари се навършиха 36 години от премиерата на култовия български филм Вчера, в който главната роля се изпълнява от Георги Стайков. Когато играеше Ростислав, той беше студент във ВИТИЗ, а днес наближава 60-те и страда от множествена склероза. Коварното заболяване го е приковало на инвалидна количка, заради което много рядко напуска дома си.

 

През лятото ще отбележи 60-ия си юбилей, но припомняйки култовата реплика от филма „Вчера“ на героя си Ростислав: „Страхливо започваме живота си, Иване!“, е категоричен, че не съжалява за нищо в живота си. Наясно е, че човек сам си избира пътя, по който да поеме, както в професията, така и в личен план. В този ред на мисли смята, че не може да съжалява за нещо, за което сам е решил да направи или не.

 

Наскоро актьор от Бургаския театър се опитвал да го надъха да се върне отново на сцената. Стайков обаче е категоричен, че човек трябва да е реалист. След като се разболял от множествената склероза, преосмислил живота си. Не иска и няма да прави това, което направи Стефан Данаилов – да се появи в инвалидна количка на сцената в края на живота си.

 

През месец май ще станат пет години, откакто живее с диагнозата прогресивна множествена склероза. Ходовата му част я няма никаква, но не се е отчайвал и не е губил присъствие на духа. А и е наясно, че няма смисъл от мрънкане, защото това няма да промени нищо. Три пъти седмично го посещава рехабилитаторка в дома му, но това не е безплатно.

 

Откакто е инвалидизиран за него се грижи Ибрям, който е и негов личен асистент. Стайков твърди, че без него е за никъде. Периодично ходи в болница, където му правят ядреномагнитен резонанс, но предварително знае резултата – за съжаление болестта продължава да прогресира. Макар да му е било много трудно, вече е приел фактите такива, каквито са.

 

Много иска да отиде до морето, за да види вълните и плажната ивица. Обикновено дните му преминават в разговори по телефона с близки хора, гледане на телевизия, чете в интернет и учи нови езици.

Няма финансови затруднения – българската му пенсия е в размер на 601 лева, получава допълнително и 150 лева от социално подпомагане, но не разчита на тези 751 лева. Получава прилична пенсия от Швеция, където е работил дълги години и се е осигурявал съвестно. След като навърши 64 години, ще започне да получава и втора пенсия от там.

 

Пуши по 25 цигари дневно и пие всякакъв алкохол, единственото му изискване е да е качествен. Със сина си, както и с бившата си съпруга Мариан, се чуват по телефона. През февруари ще навърши 17 години, играе футбол в националния отбор на Швеция за младежи.

Единствено с Мариан е в близки отношения от трите си бивши съпруги. С останалите две не поддържат контакт. Дочул, че Емилия се е омъжила в Англия за пръв приятел на крал Чарлз Трети, а за Асения Краева не знае нищо.

 

Признава откровено, че не харесва новите български филми и ги определя като постна версия на чуждите. Не може да разбере как не виждат начина, по който се работи в чужбина, как се твори, как се прави изкуство и какво въздействие имат филмите им върху публиката. Относно вечното мрънкане на творците, Стайков отсича: „Не на мен тия!“ и допълва, че държавата дава 14 млн. лв. за филмопроизводство. За сравнение посочва, че в Швеция се давали около 25 млн. евро. В този ред на мисли заключава, че пари има, но те просто не отиват за производството на филми.

 

През годините си е дал сметка, че добрият и възпитан тон не води до нищо – когато има проблем и обясниш културно, че положението е нетърпимо, те игнорират.

Животът в чужбина обаче го е научил, щом ножът опре до кокал да си търси правата. Миналата година, след няколкомесечно забавяне на инвалидната му пенсия, звънял неколкократно по отговорните за това институции, за да пита. Накрая информирал медиите, че ще съди държавата в Страсбург и проблемът бил решен почти на момента, както и на други хора в неговото положение.

Смята, че е жалко, че проблемите у нас се разрешават единствено, ако направиш публичен скандал.

 

Нищо не очаква от държавата за юбилея си през август. Дори изпитва съмнения дали изобщо ще го поздравят. Не е задължително, а и не го интересува дали изобщо ще направят някакъв жест към него. И да го направят, това няма да го накара да се почувства герой. Не иска потупване по рамото и медали, ако му трябва медал, ще си го купи…

Източник: Уикенд