Венци Мицов трогна хиляди потребители с поста си!
Музикантът и общественик Венци Мицов трогна и дори успя да разплаче хиляди потребители в мрежата. Постът му не е обикновена честитка за Баба Марта, а носталгично завръщане в миналото: [caption id="attachment_583598" align="aligncenter" width="300"]
Венци Мицов написа нещо, което хвана мнозина за гушите[/caption]
"Когато бях малък, имаше едни такива мартенички с различни животинки, които бяха изработени от някаква флуоресцентна материя.
Те събираха слънчева светлина и после светеха в тъмното. Имах светещо кученце, светещо щъркелче и не помня още какво. Помня как стоях на светло в някоя стая, а после се затварях в банята, където, в тъмнината кученцето и щъркелчето светеха. Това ми се струваше адски яко. Също толкова яко ми се струваше да събера двете си ръце в нещо като голям юмрук, да духна и да издавам звук като на кукувичка. Ку кууу кууу... Можех да го правя дълго време. Спомням си, че сядах на старото си пиано (“Заря”, руско, купено от мама и тате със заеми от взаимно - спомагателната каса и от роднини) и се опитвах да подражавам на звуците от природата - птички, вълци, мечки, лисици, слонове, тигри. Всяко животно си имаше регистър, ритъм, пулсация. По - късно това спря да ми е интересно. Веднъж чух как Онегер е възпроизвел парен влак (Пасифик 231) и тогава разбрах, че всяко нещо може да бъде пресъздадено, стига да умееш да му придадеш смисъл и форма. Защо се сещам за това на 1 март? Защото си спомням как някога, когато бях малък, умеех да се радвам на света по детски. И виждах всичко с очите на невинността. Днес нищо не ми е особено интересно. Светът е сив, отчайващо тъп и бездарен. Хората са не хора, а чужди телесни проекции.
Любовта е отживелица. Честността - недостатък. Приятелството - литературна измислица. Скромността е порок, самопожертвователността - психическо заболяване.
Днес светът е толкова презадоволен материално и ментално, че всяко нещо, което се появява не е ново, а добре забравено старо. Новият свят ме плаши. Плаши ме това, че сме готови да канонизираме толерантноста. Но сме готови да убием другомислещите, защото браним същата толерантност с насилие. Толкова можем. И преди сме убивали от любов. Откъде започнах и докъде стигнах. Иска ми се да намеря старите си мартенички.
Да ги закича пак на ревера си. И да загася лампата, за да видя как щъркелчето и кученцето светят в тъмнината. Иска ми се да видя светлинка в тъмното. Но не я виждам.
Виждам старото пиано в стаята на Лазар. Но не смея да го докосна. Ръцете ми не са чисти. И душата ми - също. Остарявам. И губя сетивата си едно по едно. Честита ви баба марта, скъпи мои несретници! Пийте по едно питие! Светлината може и да я няма вече. Но тъмнината, която е обзела душите ни все някога ще си тръгне. Идва пролет.
Коментирай