Венци Мицов избухна с трогателен разказ в мрежата!
Музикантът и общественик Венци Мицов успя да разплаче нежната половина от потребителите в мрежата с последния си разказ от Пловдив. Написаното от него си струва да се прочете, при това не само от жени. Замислете се над думите му: [caption id="attachment_585893" align="aligncenter" width="225"]
Венци Мицов с убийствен пост[/caption]
"Миналата седмица се озовах в Пловдив. Обичам Пловдив. Пловдив и Търново са градове, в които има особен дух, който липсва другаде.
Няма да казвам, че на централната улица видях повече познати, отколкото виждам в София, защото ще кажете, че си измислям. Но не това е историята, която искам да ви поднеса на старта на новата седмица. Отидох в Пловдив, защото синът ми, както и негови съученици, заедно с една фондация - "Консонанс" - се включиха в благотворителен концерт, посветен на нуждите и потребностите на децата със синдром на Даун. В качеството си на баща изпълнявах своят бащински дълг - а именно да съм шофьор и публика (щото, нали, ние звезди вече бяхме, стига ни толкова, нека сега младите да поемат тая тежест от плещите ни). Та както и да е - пристигнахме в града на тепетата, влязохме в някакво адско задръстване (такива и в София няма), после обикаляхме известно време по тесните улички около историческия музей, но най - накрая успяхме да намерим място за паркиране. След това обичайните неща - репетиция за участниците, бързо хапване на крак преди концерта (наблизо правят едни катми - толкова са големи, че аз с моят талант да поглъщам тестени закуски успях да изям половин катма със сирене и кашкавал). И концерта започна в 18,30, както бе обявено. С жена ми седнахме почти най-отзад. А концерта беше повече от як - пловдивската и софийската школа с най - доброто. Редуваха се какви ли не изпълнения - от сложните китарни танга до Прокофиев на пиано. И от камерни формации - две пиана и китара и флейта, до пиано и чело, както и пиано и цигулка, пиано и кларинет.
Музика от най - висока класа и нахъсани млади хора, които вече са артисти, въпреки крехката си възраст. И в този момент едно момченце със синдром на Даун, седейки с майка си пред нас, се обърна, погледна ме и по някакъв начин си ме хареса. Пресегна се назад и взе ръката ми.
След това я придърпа напред и държейки ме за показалеца започна да пляска с другата си ръчичка върху моята. Погледнах смутено, но после разбрах какво е това. И започнах да пляскам с него. В някакъв си негов ритъм. Не, това не беше пляскане, а възприемане на околната действителност. Музиката продължаваше. Соната от Прокофиев. Хумореска и песен от Владигеров. Прелюд и фуга от Шостакович. А момченцето понякога спираше да пляска, но когато прибирах ръката си, то отново се обръщаше, улавяше показалецът ми и отново започваше да пляска с малката си ръчичка върху моята голяма длан. Нищо повече. Майка му погледна притеснено, но аз и дадох знак, че няма никакъв проблем. "Той много обича музиката" - каза тя. Бях го разбрал вече. От начина, по който, в зависимост от развитието на дадена пиеса малкия пляскаше - ту по - бързо, ту по - бавно. И от начина, по който драматургията на отделните пиеси се сгъстяваше или разреждаше момчето реагираше с дланта си. Без външни белези. Без никакъв знак. Но аз знаех, че вътре в него усещането за музика го има. В някакъв момент моят нов приятел реши да излезе и двамата с майка му станаха и изчакаха краят на концерта навън. На тръгване (Лазар и неговият приятел Петър свириха последни) видях момченцето и майка му. Той вече общуваше с други хора. Пак така - по същият начин. Държеше ръцете им и пляскаше с неговата малка ръчичка.
Доближих го, за да се сбогувам. Той обаче не ме позна. Беше зает да вижда и общува с многото хора, които си тръгваха от концерта. Тогава го погалих по главичката и му подадох ръка. Той пое ръката ми. И плесна няколко пъти върху нея. И тогава аз разбрах - той ме помнеше.
Усетих го по начина, по който пое ръката ми. Аз бях онзи, който сподели с него няколкото мига музика вътре в залата. С това моята история завършва. История за нещо, което не познаваме и не разбираме. Децата със синдром на Даун. Чисти души, които искат да ни кажат нещо. Но ние не го разбираме. И за това си мислим, че ние сме нормалните, а другите - не. А истината е, че ние, с нашите паранои, предубеждения, регулации и хиляди табута сме като че ли хората, които слагат огромни каменни огради около душите си. Аз знам какво ни трябва. Трябва да слушаме повече сърцето и душата си. И по - малко - смачканите си мозъчни гънки. Пробвайте.
Коментирай