Илия Караянев, известен като Личо Стоунса, е роден през 1949 г. в Пловдив. Залавя се да свири на китара 13-14 годишен, като първите му уроци са солата на Ерик Клептън и Джими Хендрикс. През 70-те години е най-известният соло китарист в България, като звездната си слава получава в оркестъра на Лили Иванова, в който свири 3 години. Има тригодишен любовен романс с примата на българската естрада, след което се разделят. Свири няколко години в авангардния тогава джаз оркестър „София”. През 1984 г. Личо Стоунса емигрира в Швеция. В продължение на 10 години Личо Стоунса свири в Германия и в Норвегия. Автомобилен инцидент в Швеция го оставя инвалид и той се прибира в България през 1994 г. 15 години избягва журналистите и не дава интервюта. За 60-годишния си юбилей Личо Стоунса формира група и направи концерт в пловдивския рок клуб „Полинеро”, което е първото му завръщане на сцената след 20-годишно прекъсване. С него свирят Кольо Брадата – бас, Нико от „Блус Булевард” – барабани и ритъм-китаристът Краси, който от 20 години живее в Маями, САЩ. В репертоара на групата са 20 парчета на Джими Хендрикс и една композиция на Дийп Пърпъл.   [caption id="attachment_442200" align="alignleft" width="300"]Личо Стоунса Личо Стоунса е китарист легенда[/caption] - Личо, имаше ли сценична треска, преди да излезеш на сцената? Все пак пред публика не беше свирил от близо 20 години.     - Никога не съм имал такива вълнения, преди да изляза на сцената. Паниката ми е чужда. Та аз свиря пред публика още от 15-годишен, сега съм на 60. Имаше една дълга пауза в България, когато изчезнах от сцената, но това беше мое решение. Животът се промени много в отрицателно отношение – блусът и рокът отидоха на заден план, излязоха някакви други музики, които не възприемам, или по-точно – не ги слушам. Виждам, че публиката обаче ги обича, така че изпълнителите им си заслужават хонорарите и славата...   - Още на второто парче обаче скъса две струни. Това от превъзбуда ли беше?    - Няма такова нещо. Нормално е човек, който свири песни на Джими Хендрикс, да къса струни. Самият Джими често е правил това – погледнете му концертите на живо. Всеки опитен китарист знае, че неговите сола се свирят с много повдигане на струните по прагчетата, за да се получи това характерно „цвилене” с дисторжъна (бел. авт. – ефект за дрезгав звук). Така че е нормално, когато свириш Хендрикс, да късаш струни. Не е от превъзбуда, макар че изпълнявайки неговата музика, аз отивам в друг свят.   - Защо през последните 15 години се беше скрил от обществения живот? Никой почти не те беше виждал никъде, освен в много тесен приятелски кръг. През това време не си говорил и с нито един журналист.   - Както знаеш, в Швеция бях 10 години, където свирих поп и рок музика. Когато се върнах в България, всичко беше обърнато наопаки – рокендролът вече го нямаше, блусът – също. Шестваше вече попфолкът, който, пак ти казвам, мене не ме вълнува. Много ми беше трудно да открия хора, с които да свиря. Исках да работя с инструменталисти, които обичаха стара музика, като тази на Джими Хендрикс. А журналистите много глупости са писали за мен, затова ги отбягвам.   -  Ти си легенда за поне две поколения китаристи. Ласкае ли те това, или ти тежи тази слава?   - Ако не бях емигрирал в Швеция, щях да продължа да свиря тук, нали? Със същия стил и маниер на блуса и рока. Причината да избягам в чужбина обаче беше на първо място, че отрязаха драстично хонорарите – от 35 лв. станаха на 18 лв. После забраниха да се пее на английски език – можехме да пеем само на български и руски. Тогава, през 1984 г. реших да напусна България. Бях на едно турне с оркестъра на Богдана Карадочева и Стефан Димитров в Стокхолм. Те се върнаха, а аз останах в Швеция. В Стокхолм направих група с едни момчета, също емигранти от България, с които свирих близо 6 години по заведенията. Там те изстискват като лимон – 6 часа свирене, като през това време нямаш право и една бира да изпиеш. Иначе шведите са много точни хора, които имат страхотно уредена държава, и затова може би останах там. Макар че климатът е доста суров – половината година е зима.   [caption id="attachment_442201" align="alignleft" width="300"]Личо Стоунса и Стоян Терзиев - снимка за спомен Личо Стоунса и Стоян Терзиев - снимка за спомен[/caption] -  За теб съм чувал да казват, че китарата е твоята голяма любовница. Вярна ли ти е още?   -  Тези определения ги давата вие, журналистите. Има и страхотни написани за мен лъжи в интернет, но това твърдение не е сред тях. Информацията за мен по жълтите вестници и в жълтите сайтове е почти 90-процентова лъжа и измислица.   - Ами след като избягваш журналистите, даваш възможност на тези писания да се мултиплицират. Защо не обичаш хората от нашия занаят?   - Не че не ги обичам. Просто ме е яд, че никой журналист не е говорил с мен, но непрестанно драскат, съчиняват... „Личо Стоунса бил такъв, онакъв, пияница, побойник... А никой журналист не е говорил с мен за това. Ето причината да съм резервиран към репортерите. А това интервю го давам, защото за теб ми гарантираха от три страни.   - Ето сега имаш тази възможност да подредиш нещата по местата им. Коя е най-голямата лъжа, писана за теб?   - Най-абсурдното нещо, писано за мен, е, че съм пребивал Лили Иванова. Аз нея с пръст не съм я докосвал. Работил съм 3 години в състава й, но никога не съм й посягал. С нея се разделихме по други причини – тя беше омъжена за Янчо Таков и аз реших да я напусна, за да не й развалям семейството.   - И все пак сте изживели с Лили Иванова любовен романс.   -  Да, такъв 3-годишен романс имаше. Но пак повтарям – аз прекратих връзката, за да не разбивам чуждо семейство. Оттогава нашите пътища никога не са се преплитали - Лили си върви по нейния, аз по своя.   - Ти беше ли щастлив с Лили Иванова?   - Имали сме всякакви периоди. Мисля, че около година и половина ни беше хубаво. Когато говоря за Лили, не мога да кажа на хубавото лошо. Не съм я виждал на живо отпреди 33 години – разделихме се през 1976-а. Не й ходя на концертите, но и тя не ми се е обаждала. Гледам я само по телевизията. И сега мога да кажа, че Лили Иванова е най-голямата певица на България. Пак повтарям, че най-абсурдната лъжа, писана за мен, е, че съм я пребивал от бой. Е, имали сме няколко скандала, както и творчески спорове с нея. На два-три пъти сме се карали и по-остро, но за 3-годишна връзка това е нормално, знаеш. Случвало се е на няколко  пъти да съм бил пил повечко преди концерт – 2-3 водки, но пък съм си вършил свястно работата. Тогава ставаха и спречкванията между нас, но чак пък бой – никога не е имало!   Споменава ли те Лили Иванова в книгата си? Чел ли си я?   - Четох я книгата. В нея Лили ме споменава с едно изречение – нещо от типа на: „Имах връзка с един музикант по време на турнето си в Съветския съюз”... Дори името ми не е конкретизирала, но и тя в книгата си никъде не твърди, че съм я удрял, нали?   - А вярно ли е, че си бил в разбилия се самолет, в който е пътувала Паша Христова? Един интернет сайт твърди, че тогава си оживял по чудо.   - Това е поредната голяма лъжа! Аз напуснах оркестър „София” два месеца, преди да стане катастрофата. Замести ме едно момче от Русе – Бог да го прости, той загина при тази трагедия. Преживял съм катастрофа, но с автомобил – блъсна ме една шведка, която нямаше книжка. Бях абсолютно трезвен, връщах се от работа, когато ме връхлетя тази нещастна шофьорка. Удари ме в десния крак, аз се преметнах от ударната вълна върху колата и си строших скулата. Оттогава нося и този грозен белег на лицето. Приеха ме в болница – слава Богу, нямах мозъчно сътресение, но останах инвалид – и досега куцам. Осъдих тази шведка за 10 хиляди долара обезщетение, тя си беше виновна.   - От какво живееш сега, как си вадиш хляба?   - Работил съм 6 години в Швеция, после в Германия, в Норвегия... Имах спестени пари. Отделно след катастрофата ме трудоустроиха в Швеция и получавам инвалидна пенсия от хиляда евро месечно. Там вече не можех да свиря по 6 часа прав. Представяш ли си – ние сме рок банда, а аз да свиря, седнал на стол на сцената като пенсионер. Абсурд! Тогава взех решение да се върна в България – беше през 1994 г.   - Стигат ли ти тези пари?   - Какво да ти кажа... Не се оплаквам. Две хиляди лв, каквито, считам, трябва и да са заплатите в България, стигат човек да не живее в разкош, но да си посреща спокойно разходите. Не бива да хленча – стигат ми.   - Джими Хендрикс е китаристът, който издигаш в култ, пък носиш прякора Стоунса. Кой ти го лепна?   - Стоунса ми викат от ученическите години, тъй като много обичах да слушам Ролинг Стоунс. Тогава на черната дъска пишех с тебешира „STONES”. Драсках го всяко междучасие, защото обожавах тяхната музика. И оттогава – от Илийчо – Личо, и от Stones – Стоунса. Ролинг Стоунс бяха страхотна блус група в начарото. Знаеш, че те вземат името си от Мъди Уотърс, който има песен „Ролинг Стоун” – на английски - търкалящ се камък. Англичаните имат поговорка: „Търкалящият се камък, мъх не хваща”. И аз така се старая да не хващам прах. А иначе Хендрикс е страхотен китарист, който е изпреварил времето си. От него съм се учил на китарата.   - По-големите от мен са ми разказвали, как вървиш като в забавен каданс по Главната със своя бял фендер, с развята дълга коса... Имаше ли проблем с властите тогава? Да носиш дълга коса беше забранено, защото соцът тълкуваше това като упадъчно.   - Аз тогава бях в оркестъра на Лили Иванова и наистина се движихме като звезди. Имахме турнета в чужбина, а за там артистът трябваше да има модерна прическа, каквито бяха дългите коси по онова време. Имах специално подпечатан документ от БНТ, че можех да нося дълга коса, защото уж участвах в телевизионна продукция. Васа Ганчева тогава ми съдейства да изкарам тази бележка, която показвах на милиционерите. А те ме питаха: „Този филм, Личо, докога ще го заснемате? Защото от две години се разхождаш така рошав”. Викам им: „Не зная, обадете се там, в телевизията и питайте. Филмът е многосериен”.   -   След като 20 години не се беше качвал на сцената, сега изнесе един концерт в клуб „Полинеро” в Пловдив. С това отпразнува и 60-годишния си юбилей. Доволен ли си?   -   „Чукнах” шейсетака, но се чувствам като на 50. Радвам се, че открих музиканти, с които да свиря моята си, стара музика. На барабаните беше Нико, момче към 25 години, от групата „Блус Булевард”. На баса свиреше Кольо Брадата – музикант, който ме подкрепя фундаментално във всеки един момент на сцената. А специално за този проект от Маями, САЩ се върна Краси, който свири на ритъм китарата. С тези музиканти направихме само 8 репетиции, преди да излезем пред публика. А репертоарът не беше никак лек – 20 парчета на Джими Хендрик и една композиция на Дийп Пърпъл – „Lazy”. Сигурно ще продължа да свиря с тези хора.    - За твоите репетиции се разчу из града. Близки до теб музиканти твърдяха, че си бил абсолютен трезвеник по време на репетициите. Вярно ли е това?   - Вярно е, не върви тази музика да я изпълняваш пиян. Парчетата на Джими изискват много техника, а когато си пил, не можеш да я демонстрираш. Умът ти трябва да е бистър, а ръката – бърза. Не трябва да се свири „мръсно”, със замазване на солата. Пък и аз никога не съм изоставял китарата, свирех, но вкъщи. Така че съм във форма.   - В България няма по-известен китарист от тебе. Как си обясняваш този факт?   - Сигурно има и други, но аз съм свирил в много групи – и у нас, и в чужбина. Предполагам затова съм толкова популярен. Аз съм от старата школа китаристи – привърженик съм на маниера на свирене, който ни даде Джими Хендрикс, Ричи Блекмор, Ерик Клептън – все добри инструменталисти. Още като ученик бях слухар – свалях солата само от това, което чувах от ролковия магнетофон. После се научих и как да забавям оборотите на лентата, за да чуя по-добре орнаментите в солата. В оркестър „София” вече трябваше да свиря по ноти и се научих. Сега в клуба свирих пред 200 души, но броят им нямаше значение за мен. Аз съм свирил пред две хилядна публика – през 70-те години в култовото „Вариете” в Пловдив. Входът беше 50 стотинки, а бирата още толкова. При такава евтиния целият град се събираше да ни слуша. Бяхме истински звезди по онова време. Автор: Стоян Терзиев, интервюто с Личо Стоунса е правено през септември, 2009 г.