Уникален театър от висока класа е операта на Русе. Това доказва в поредната си книга китаристът Огнян Стамболиев. „Запалени от спомена“ съдържа портрети на оперни артисти и най-успешните директори по повод 75-годишнината на Русенската опера, която се навърши през 2024 г. Трудът е адмириран от рецензентите проф. д-р Румяна Каракостова, проф. д-р Боянка Арнаудова.

Сред артистите, допринесли за разцвета на Държавната опера Русе, е и Любомир Дяковски, който пък чества личната си 75-годишнина през 2025 г. Поместваме очерка за него, озаглавен „Любомир Дяковски – универсалният тенор“.

Люябомир Дяковски беше на щат в Русе за няколко сезона, но и след като се прехвърли в новосъздадената Плевенска опера (1975 г.), продължи да сътрудничи на Русенската. В Плевен се утвърди като водещ тенор, ваправи и добра международна кариера като оперен и особено като концертен изпълнител, продължава да пее и днес.

Любомир Дяковски е роден на 1 март 1950 г., под знака на Рибите, в град Дупница. Пее от дете. „Хоровете ме оформиха като певец и музикант", споделя той. Не е учил в музикално училище, постъпва първо в подготвителния клас на Консерваторията в столицата. Колебае се между Теоретичния и Вокалния факултет. Надделява страстта му към пеенето.

Учи официално при проф. Реса Колева и частно при голямата педагожка, италианска възпитаничка, Елена Доскова-Рикарди. Получава отлична школовка, при това е изключително интелигентен и музикален, учи невероятно бързо по клавир или по партитура, без да му „чука тоновете” пианист, както е при повечето тенори у нас, а и по света.

Добре си спомням дебюта му на сцена, още като студент в Учебния оперен театър - трудната, „високо построена, изискваща добра школа, издръжливост и музикалност, партия на Ернесто от „Дон Паскуале” на Доницети. Още тогава той ме очарова с блестящите си, сигурни височини, безупречната си техника, великолепното си пианисимо, и изискания си музикантски вкус. След това направи не по-малко проблемната роля на Граф Алмавива от „Севилският бръснар", впоследствие станала негова коронна роля, на която е може би най-добрият изпълнител у нас в продължение на много сезони.

В Русенската опера Любчо Дяковски пристигна със своя състудент, баритона Иван Консулов. Двамата заедно дебютираха като Принц Тамино и Папагено във „Вълшебната флейта" на Моцарт, в постановката на Стефан Трифонов и Михаил Ангелов. Тогава Любчо получи етикета „Моцартов певец”. И напълно заслужено! „Точен, разсъдъчен, изобретателен в актьорската си проницателност, изискан в музикантския си вкус", това писа за него Розалия Бикс напълно справедливо. Любчо е роден обаче не само за Моцарт и Росини (от Моцарт в Русе направи успешно още Фернандо от „Така правят всички”).

Малко по-късно той показа, че всъщност може всичко. И френска лирична опера, и италианско белканто, и веризъм, и немска музика (Бах Хендел романтиците), и руска опера, и трудните модерни автори.

В Русе Дяковски представи още няколко големи тенорови образа: Алфред от „Травиата”, Херцога от „Риголето", Рудолф от „Бохеми”, Фентон от „Веселите уиндзорки” и през 2004 г. първата си роля – Ернесто в новата постановка на „Дон Паскуале” с режисьор Теодор Стамболиев.  Тази роля направи преди това в три постановки в Плевен, изпя я и във Варна. Бих казал, че тя събира таланта и опита му на артист и музикант от европейски ранг. Тук много точно идват думите на един австрийски критик за него: „Дяковски трогва сърцата с меката мелодична пълнота на големите тенори, с разтапянето на гальовното белканто и изключителните. височини в пианисимо..”.

Заедно със своята партньорка Виолета Шаханова (Норина) той прави великолепен дует, особено в последното действие на операта, напомнящ интерпретацията на Тито Скипа с Тоти Дал Монте.

Ернесто на Любомир Дяковски не е обикновен герой любовник от италианската опера на ХХ век, а енергичен млад мъж, който обича и се бори за любовта си.

Елегантен, духовит и пластичен, той е много находчив в поведението си на сцената, носи и хумор, и самоирония, които правят трафаретния образ жив и привлекателен.

Имах възможност да следя кариерата на Дяковски през годините. Той направи много-- опера (над 50 роли), камерна музика, кантати, оратории, песенни цикли, нова българска музика. Беше наистина универсален тенор, способен да преодолее всяка певческа партия, да бъде убедителен и стилен. Изпия „Месия” на Хендел, „Матеус пасион" на Бах, трудни тенорови партии от мащабните во- кално-симфонични опуси на: Малер, Хайдн, Берлиоз, Бетовен... Дълъг е списъкът на ролите и концертите му. Заедно със съпругата си, първокласната пианистка Росица Дяковска, подготви и изнесе огромен брой концерти  у нас и в редица европейски страни. Особено голям успех има той в Австрия, Германия и Швейцария, където неговият теноров глас със специфичен тембър и звучене и голямата му музикалност се ценят повече, отколкото у нас. Звезден миг, връх в кариерата му, бе свръхтрудната роля на Звездоброеца в „Златното петле" на Римски-Корсаков, изпълнена в София и Париж и записана на компактдиск. Любчо обиколи света и изпълнявайки руска музика като солист на състава „Големите Донски казаци”, с които концертира години наред.

В края на певческата си кариера стана директор на Плевенската филхармония, която ръководи - в тези трудни и безпарични години много успешно. Организира в Плевен и международен певчески конкурс на името на голямата Гена Димитрова.

Източник: Уикенд