Родовата памет и историческата прошка, са темите в последния филм на Георги Дюлгеров за предателството на Бенковски

Георги Дюлгеров, който открай време твърди, че кино се „прави со паре или со другаре“, се завърна в голямата игра. И известният режисьор може да каже като бунтовния си герой от „Мера според мера“ Дилбер Танас „Мъже сме били, Господи, чиновници не сме били“, представи поредния си филм в юбилейната си 80-та година.

 

След близо осем години пауза кадифеният диктатор – така го наричат актьорите му, представя „Записки по едно предателство“, създаден по мотиви от „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов. Драмата е за убийството на Бенковски и срещата на оцелелия в престрелката Захарий Стоянов с предалия ги дядо Въльо. И още – за родовата памет и за важността на прошката...

 

Дюлгеров създава сюжета, след като гледа „Стани богат“ още по БНТ и втрещен чува как водещият Михаил Билалов пита „Кой е казал „Сам съм, други няма?“, предлагайки вариант за отговор „Левски, Ботев, Петлешков, Бенковски“, а гимназиален учител признава, че не знае как е умрял Бенковски.

Продукцията тръгна по екраните в края на септември, но за съжаление бързо бе свалена от киносалоните. Който видял – видял. Остава надеждата, че скоро ще го покажат по БНТ – държавната телевизия е продуцент на епичния исторически филм, така че ще го включи в програмата вероятно за идващия 3 март.

 

За Дюлгеров основните теми в живота и в седмото изкуство са две – човекът в историята и човекът срещу системата. В сниманите през соца „Мера според мера“, „Авантаж“, „Трампа“, „Акатамус“, както и произведените след него – „Лагерът“, „Лейди Зи“, „Черната лястовица“, „Козелът“, „Буферна зона“, въпросите също са два: откриваме ли смисъла на битката с идеологиите и защо живеем.

 

Дюлгеров понякога от философията преминава към проповедите, за което си има обяснение – пъпът му е хвърлен в двора на черквата в махалата. Но въпреки това театърът, а не религията се настанява в сетивата му от дете.

Наследява страстта към зрелището от баща си – обикновен представител на работническата класа в Бургас, който обаче облича бяла риза за всяка нова пиеса в местния храм на Мелпомена. Затова записва наследника в драмсъстава на читалище „Пробуда“ – при Асен Кисимов и Вълчо Камарашев. Там започва епохалното му приятелство с Руси Чанев, с когото са неразделни и до днес.

 

Първият университет за Георги Дюлгеров е театърът в Бургас, където през втората половина на 5-те работят скандалните за цензорите Леон Даниел, Юлия Огнянова, Методи Андонов и Вили Цанков. Техните спектакли изграждат вкуса му. Не след дълго Дюлгеров ще каже, че дори съветските легенди Юрий Любимов и Анатолий Ефрос се движат поне пет години след българските си колеги. Той е бодил в миманса на „Крал Пиф Паф“, където главните са

 Петър Слабаков, Досьо Досев, Ицко Финци, когато Юлия Огнянова го разкрива, че мераците му всъщност не са свързани с актьорството. Случва се на обсъждане с публиката, което в Бургас е традиция след всяко представление.

 

„Една вечер гадже ме викна да се включим – нямаше как да му откажа“, спомня си Дюлгеров. А след като чува неговия анализ, Юлия Огнянова отсича: „Май не си за актьор. Струва ми се, че искаш да ставаш режисьор“. Заради жаждата му за кино го разжалват като пионерски активист – вместо да изпълнява някакви задължения пред „дружината“, бяга от тях, за да гледа „Фанфан Лалето“ с Жерар Филип и Джина Лолобриджида.

 

Той е моряк на кораб край Балчик, когато като бъдещ артист рецитира стихотворение по случай празника на Червената армия. След него излиза самият Константин Кисимов и започва „Кочо“ на Вазов, а младокът е ужасен от собствената си дързост да бъде на една сцена с колоса на народния театър. Може би тогава решава, че ще му е по-добре да стои зад кадър.

 

Става студент в московския ВГИК – най-старото училище за кино в света. В класа са само чужденци – от монголци до мексиканци, с няколко балканци за разкош. Професор на пъстрата интернационална компания е Игор Таланкин, чийто „Чайковски“ има номинация за „Оскар“. Дюлгеров започва да усеща киното с кожата си на стаж в мащабна продукция, в която първо е общ работник и бояджия. Но тъй като сутрин е най-трезвен, махмурлиите му поверяват масовката, която режисира с огромна наслада. А понеже Таланкин издава заповед всеки от възпитаниците му да се базира върху произведения от своята национална литература, Дюлгеров поставя „Вятърът на спокойствието“ от Радичков – бостан, циганин, старец, селянин с гърбица. И естествено, никой нищо не разбира. С колега руснак създават фабула по „Януари“ – все още само разказ, а не пиеса, но отново същото недоумение от абсурда по нашенски. И тогава за дипломната си киноработа, Дюлгеров избира „Изпит“ на Николай Хайтов, като заглавието е „Бондарь“ (бъчвар), а в ролите са само арменци. От Москва се завръща с престижна диплома и със съпруга – пианистката Марина Капацинская от елитен музикален род.

 

В българското кино Георги Дюлгеров дебютира с новелата „Изпит“ по същата творба на Хайтов, а като младия бъчвар Лию, е студентът Филип Трифонов. Когато показва на Едуард Захариев, Георги     Стоянов и Свобода Бъчварова следващия си филм „И дойде денят“, те внимателно му обясняват, че втората половина просто не струва. Съкращава 20 минути, премонтира и най-накрая е доволен от резултата. През 1972 г. се изкушава и от социалния абсурд – снима за телевизията „Гардеробът“ по Станислав Стратиев за обезличаването на човека, станал роб на вещите. Стратиев пише за него „Сако от велур“, преди да стане пиеса. Но началниците се стряскат и отказват разрешение. Следващият му спрян проект е „Да отвориш рана“ по Боян папазов – за конфликта между Бенковски и Павел Бобеков, които имат различни концепции как се вдига революция. Руси Чанев и Филип Трифонов вече мерят костюмите от Възраждането, когато началниците в киното отново осъзнават, че идеите за непокорство, формулирани чрез езоповския език, ще им докарат сериозни проблеми с ЦК.

 

Побеснелият от провала Руси Чанев веднага започва да търси друг литературен материал и предлага на Дюлгеров книгата на Петко Здравков „Един прокурор разказва“. Сядат и измайсторяват сценария на „Трампа“. И понеже се разчува, че двамата често спорят до кресчендо, добри хора напразно се опитват да забият клин между тях.

 

В „Авантаж“, където бившият затворник Петела (блестящо изигран от Руси. Чанев) се надлъгва със статуквото, Дюлгеров отново. стреля в кретенизмите на соца. Използвайки ореола си на съветски възпитаник, си позволява да покаже как дребният мошеник отказва да се впише в „новия. строй“ поради единствена причина - прекалено много държи на свободата си.

И затова краде и мами безкористно и артистично.

 

Поетът и изкусен преводач Атанас Далчев, при когото Радой Ралин води Дюлгеров, му прави един от най-големите комплименти за „Авантаж“: „Та вие сте открил българската Грета Гарбо“. И цитира сцената, в която Мария Статулова притиска в голите си обятия Руси Чанев.

 

„Авантаж“ отива на елитния фестивал „Берлинале“ през 1978 г., а в журито е Лариса Шепитко, с която се познават добре от Москва. Сред оценяващите е още един ценен приятел на Дюлгеров – Конрад Волф, силно свързан с България покрай еврейския филм „Звезди“, който го прославя по света в дует с Анжел Вагенщайн. Волф и Шепитко успяват да убедят прочутата писателка Патриша Хайсмит и маститите майстори на хитове Серджо Леоне и Тео Ангелопулос, че Дюлгеров е режисьор от първа класа и неговият „Авантаж“ заслужава „Сребърна мечка“ – златната отива в Испания. На връщане от фестивала – тогава територия на Западен Берлин, Дюлгеров губи целия си багаж, но статуетката се приземява триумфално в София, тъй като предвидливо я носи в ръчната си чанта.

 

Режисьорът има една особено важна заслуга въобще към българската култура - в „Трампа“ запазва за поколенията образа на Петя Дубарова. Малко преди началото на снимките осъзнава, че нещо не му достига. Липсва му светъл лъч като контрапункт на главната героиня Мая, присвоила поетични опити на съученичка, за да получи наградата в младежки конкурс. Дюлгеров моли позната учителка в Бургас да му прати момичета, които пишат стихове.

 

Когато пред него се изправя Петя Дубарова, на мига измисля сцена, в която тя е себе си – пред класа, разделен „за“ и „против“ творенията й. Дюлгеров още си спомня за срещата с Петя Дубарова и казва, че тя е сред най-чистите хора, които някога е виждал. Самоубийството й само няколко години по-късно, го травмира много силно.

 

А после започва епопеята „Мера според мера“ – копродукция с телевизията за над два милиона лева, когато заплатата на редовия гражданин е 150 лева. 110 актьори, над 800 епизодици, 19 000 статисти, 11 000 метра лента. Последната роля на Григор Вачков. Всички говорят на ениджевардарско наречие. Дюлгеров – потомък на бежанци от Егейска Македония и от Одринска Тракия, и Руси Чанев пишат сценария по знаменития роман „Литургия за Илинден“ на Свобода Бъчварова. И имат невероятни приключения, докато работят по него. Двамата кинаджии, които не се страхуват да посегнат към Македония – тема табу не само в изкуството, но и в целия спектър на социалистическия фалш, за малко да капитулират пред безхаберни чиновници.

 

Проектът получава зелена улица в навечерието на 1300-годишнината на държавата, но това не означава, че на авторите му автоматично позволяват да влязат в съкровищницата с историческите архиви. Руси Чанев е допуснат в читалнята на Партийния дом, като преди това преминава през подробен инструктаж – ще пише с единствена химикалка в одобрена единствена тетрадка. Без касетофони, без фотоапарати, без стенография – каквото и да прави, е под наблюдението на зорка квесторка, която в края на деня прочита записките му, за да е наясно каква безценна информация изнася. Ако нещо не й харесва го задрасква с червен молив. Да се смееш ли, да плачеш ли…

 

Тодор Живков изпада в същата дилема, когато гледа „Мера според мера“, но бързо съобразява, че филмът – макар и да противоречи не учебниците по история, е харесван както от народа, така и от интелектуалците.

 

През 80-те години на миналия век Георги Дюлгеров се опитва да задвижи другия си голям исторически проект – „Съединението“. Мисли, че ще снима по „Строители на съвременна България“ на Симеон Радев, но се оказва, че автор на сценария е Вера Мутафчиева. И той се препъва в лютия й характер, а и тя в неговия. Интриганти край тях с наслада подклаждат препирните, а от идеологическия отдел на ЦК на БКП започват да им „спускат“ препоръки.

 

През 2010-а възкресява идеята, но приемащата комисия го реже заради „твърде архаичния език".

 

В края на 90-те Дюлгеров се оказва в продължителен принудителен отпуск в игралното кино – тогава е голямата мизерия в жанра. Всички проекти пропадат, години наред не се снима нито един български филм. Това е тежко изпитание за деен човек като него.

 

През 2005-а е премиерата на „Лейди Зи“ – за момиче от социалните домове. Прави кастинг със студентки от НАТФИЗ, но те стоят някак отчуждено от емоциите и посланията в сюжета. На летен лагер в Каваците за деца от сиропиталищата попада на Анелия Гърбова, а в Белоградчик открива другия си натуршчик, Павел Паскалев – Лечко. Анелия става Златина - циганката, която иска да се дистанцира от племето си, но няма как да избяга от кръвта си. Чрез техните персонажи продължава темата от „Черната лястовица" – за етносите, за различните.

 

Експериментаторът Георги Дюлгеров открива ново предизвикателство в разказа „Козел" в сборника на Радичков „Скални рисунки”. И снима силно оспорвания си филм с дъх на магически реализъм по български. Руси Чанев. е гласът на падналия от небето Козел – морален коректив на реалността. Иван Бърнев е тромпетистът Йона, който заради измама остава без дом. Мутрите го подгонват и той се спасява в полуразрушената си дядова къща в планината. има и циганка, с която Йона прави шеметни сексуални изпълнения. Появява се и американката Ема, влюбена в българската народна музика. В образа първо се очаква да влезе Ингеборга Дапкунайте, актрисата, чието име миналата година се чуваше често покрай гастрола на Джон Малкович в Народния – тя беше партньорката му в спектакъла „В самотата на памуковите полета“. Литовката се навива за смешната за ранга й сума от 40 000 евро, но в последния момент по обясними причини избира оферта от Франция. Във факс до Дюлгеров предлага да каца в България по два дни през лятото, но при оскъдните тукашни средства е невъзможно снимките да се точат три месеца.

 

И тогава късметът на Дюлгеров довежда Анджела Родел – омъжена за българин флористка и преводачка, свиреща на тамбура, никога не заставала пред камера. Жената, която години по-късно ще преведе на английски „Времеубежище” на Георги Господинов смело яха козела, който поне веднъж я хвърля на земята без да знае, че е бременна

 

Бърнев се справя много по-добре – направо като на родео.

 

„Буферна зона“ – също силно оспорвана лента на Дюлгеров, започва с думите на Фелини „Светът на старостта е свят, който се свива. Малките неща стават големи“. Филмът е пълен с препратки още към Антониони, Бунюел, Бергман, Трюфо, Тарковски, Рангел Вълчанов. Сценарият е по шест от записаните сънища на Дюлгеров. Той е убеден, че докато спи, всеки се

пречиства от греховете си. Въпреки сюрреализма режисьорът все така припомня за един от напълно земните си принципи: „Не се нагаждайте, не се накланяйте прекомерно, защото не знаете кой ще се окаже отзад“.

Източник: Уикенд