Всички, участвали в събарянето на девичия манастир „Св. Благовещение“, издъхват до една година

Родолюбивият монах Йосиф Соколски създава два габровски манастира преди 30-те години на XIX в. Единият от тях е Соколският, а другият – девическият „Св. Благовещение“. Девическият манастир е основан на 29 април 1836 г. като за светата обител липсва султански ферман. С помощта на габровеца Пецата х. Христов, който имал контакти в Цариград чрез княз Стефан Богориди, ферманът бил подписан от султан Махмуд II през август 1839 г. Години по-късно поради липса на средства манастирът продава на Народната библиотека за 1000 лв. ценното писмо от Богориди.

 

В началото на неговата история построили паянтови килии за игуменките, средства дали както самият манастир, така и някои монахини През 1846 г. завършват и каменния строеж на църквата „Св. Благовещение". Майсторът й е неизвестен. В началото иконостасът бил скромен, но резбарят Антон Станишев от Калофер направил нов. Манастирът получил царските икони на Света Богородица и Исус Христос, дело на Захари Зограф. Останалите икони са изработени от Георги Зографски. В леярната на Благо Велеганов отлял и камбана, имало и по-малка закачена пред входа на храма. Камбаната се биела само в неделя, а през останалите дни – клепало.

Манастирската църква

В манастира нямало чешма и монахините ходели на махленската със стомни. Веднъж Дянко Видинлиев, син на един от първите чорбаджии отбелязал, че не е прилично монахините да слушат как се псуват чираците, трябвало да се докара вода в манастира. Баща му Илия Видинлиев поел нещата за построяването на чешма. Направена е от камък с три чучура.

 

Първата игуменка и основателка на Габровския девически манастир е монахиня Ефросиния Николова. Дошла и Кера, дъщеря на свещеник от с. Гъбене. Тя станала духовна дъщеря на Ефросиния, а по-късно е подстригана за монахиня със същото име. Двете се образовали и изучавали правилата на монашеския живот. Постепенно пристигат и други калугерки. Още преди да се построи църквата, в една от стаите е открито килийно училище за момичета, в което монахиня Варвара Севлиевска обучавала двайсетина ученички, повечето от тях бъдещи послушници в манастира.

 

Монахините живеят в мир, труд и покой. Имали градина с цветя и зеленина, лози на чардаците, каменна ограда. Те спестяват от непосилния си труд пари и изкупуват съседни парчета земя. Дълги години изработвали шаяци, предели вълна, плетели чорапи и ръкавици, които се търсели, особено във войската. През 1902 г. продали 100 чифта тепани вълнени ръкавици на 8 пехотен полк в Елена, а в следващи години доставили 600 чифта на Софийския гарнизон и 2000 чифта на Варненския морски флот.

Преди Освобождението чифт чорапи пък се продавали по 15-20 гроша, което било добър приход за монахините.

 

През Руско-турската освободителна война в манастира е настанена военна офицерска болница. Монахините предоставили всичките си помещения. За тях оставили трапезарията, където се настанили, а се хранели в магерницата. Помагали на руските лекари и милосърдни сестри – готвели и перели. Раздавали ризи, чорапи и ръкавици, особено необходими през жестоката зима на войната.

В болницата се лекували висши военни, сред тях и генерал Михаил Драгоманов, командир на 14 пехотна дивизия. Старите габровци разказват, че при боевете на Шипка за една нощ монахините изпичали по 1000 хляба, които после мъже отнасяли с волски коли на опълченците в планината.

 

След Освобождението манастирът е застрашен – готви се план за построяване на библиотека и салон за театър, властта има намерения да вземе манастирските стаи и градина. Игуменката Зиновия Константинова умира от тревога. Новоизбраната игуменка Рахила пише до княгиня Елеонора, която тъкмо е дошла в България. От канцеларията на княза отговарят, че е направена справка, която установила, че планът е влязъл в сила и е невъзможно нещо да се стори. Рахила пише и на владиката, но напразно. Отчуждаването е извършено.

 

Но монахините имат и други проблеми – местната власт им забранява погребения в манастирския некропол и по-късно гробището е преместено.

Кметът Кожухаров започва да настоява монахините да отидат в Соколския манастир, а този в Габрово да се преустрои в обществена градина. Наричат мястото „клюкарник”. Преди това се говорело, че свещеник посещава тайно манастира нощно време. Настроенията към светата обител стават все по-негативни. Започват борба с властта след 1944 г., която вече иска да унищожи самия манастир.

 

Игуменката се обръща с писмо към Търновския митрополит, който е в нейна защита, моли я да запази спокойствие. Отправя жалба към Вълко Червенков. Решението е отменено, а манастирът – спасен.

 

През 1954 г. Търновската митрополия предлага на игуменката да събере стари вещи и да направи музей, за да се използва това като формален претекст и манастирът да стане паметник на културата. Въпреки че в него няма много стари вещи, все пак се намират. В него се съхраняват мощите на свети Меркурий, донесени от архимандрит Йосиф Соколски от Атон, златен пръстен с камък и сабя, вероятно на революционера Цанко Дюстабанов, както и черепът му. Също икона с резба, надписана на гърба от Йосиф Соколски. Нож на Левски, както и камъче от лобното му място. Сред ценните вещи е и икона на Света Богородица, дело на Захари Зограф.

 

Митрополията успява да издейства на Девическия манастир статут на паметник на културата през 1954 г. Сестра Рахила Сарафова става екскурзовод. Тя е сладкодумница и разказвала мистични истории, които сама измисляла. Тогава Рахила създава митовете, че в манастира се е крил Левски, в него е събрал четата си Цанко Дюстабанов. Правела го с единствената цел да се запази манастирската обител. Следват няколко спокойни години. Монахините не знаят, че голямата беда предстои.

 

През 1959 г. Габрово става окръжен град и ръководството му – председателят на Окръжния народен съвет Никола Българенски и председателят на Градския народен съвет арх. Карл Кандулков решават да съборят манастира. Претекстът е, че прилагат регулационен план и ще правят на негово място градска градина. През юни се провежда редовно заседание на Изпълкома на Окръжния народен съвет в града. Заседанието на Изпълнителния комитет е съвместно с Бюрото на Окръжния комитет на Отечествения фронт. Намират се и други, които се изказват в защита и подкрепят предложението. Взето е решение постройките и малката църквица на Девическия манастир „Св. Благовещение“, който се намира в центъра на града, да бъдат съборени. След месец, на 31 юли, трябва да започне и разрушаването.

 

Бригадата захваща от оградата и голямата порта, преминава към килиите, които са едноетажни и паянтови. Монахините са изплашени, в това време те вършели обичайната си работа. Молят да се спре, но никой не ги чува. Дори не могат да съберат дрехите си под развалините. „Две нощи багажът ни беше на двора, дъжд вали и ние не знаем къде да се приберем“, пише в спомен монахиня Рахила Сарафова.

 

Жените гледат пред очите си разрухата как изкореняват градината с цветя, лози и плодни дръвчета. Плачат с глас. Успяват да изнесат от черквицата икони, полилеи и църковна утвар.

 

Търновският митрополит Софроний моли да спре разрушаването на историческата света обител и паметника на културата. Отговарят му, че се изпълнява заповед. Той самият не е предупреден. Първият ден Софроний вижда с очите си как разрушават част от оградата и манастирските килии. Изпраща телеграма до Негово Светейшество българския патриарх Кирил за нечуваното посегателство върху историческия манастир и го моли спешно за застъпничество. Още на следващия ден митрополит Софроний тръгва за София, за да придвижи преписката и да спре разрухата. Патриарх Кирил пише бързо писмо до Комитета при Министерството на вътрешните работи по въпросите на Българската православна църква и на религиозните култове. Иска незабавни мерки. Докато Министерският съвет се занимава с въпроса, се оказва, че властите в Габрово нямат разрешение да събарят манастира, но разрушаването му  продължава.

 

Порутена е цялата манастирска ограда, камбанарията, килията на Левски, превърната в манастирски музей, и голяма част от килиите. Излиза разпореждане на Министерския съвет, което не разрешава да бъде премахнат манастирът, в това число и черквата. Застъпва се и Институтът по опазване старините и паметниците на културата.

Министерството на културата също изпраща нареждане за забрана да не се събаря поне църквата. Намесват се монаси и от Рилския манастир. Напразно.

Въпреки обещанията на Българенски, че поне църквата ще бъде запазена, бригадата помита и нея.

Работниците влезли в храма и безпощадно свалили иконостаса, който е със стогодишна история. Събарят и работилницата за тамян. Всички работници, които участват в злодеянието, си отиват от живота само за една година.

 

Осемнадесет монахини остават без покрив. Настаняват ги с цялата покъщнина в Соколския манастир, който е полусъборен след два пожара. Само малка част от манастирските огради е можело да се обитават. Пренесено е и всичко от църквата – престол, иконостас, владишки трон, икони, полилеи.

 

„Снощи за първи път чухме да бият камбаните, донесени от Габровския девически манастир. „Свето Благовещение“ тук (в Соколския манастир). Плакахме и те изгнаници като нас, където са събирали хора за радости и скърби. Разговаряхме много, но ще си заминем с мъка. Хунско време изживяхме и пр.“, разказва монахиня Рахила в спомените си. В една от стаите е основан параклис „Св. Благовещение“, който да напомня за манастира.

 

Запазена и пренесена в Соколския манастир е полукръгла каменна плоча с гравиран кръст, която стояла над входната врата на църквата „Св. Благовещение“. Пренесени са кости от гробницата, както и черепът на Цанко Дюстабанов.

 

След като разчистват отломките от Девическия манастир, властниците правят парка градина по проект на арх. Карл Кандулков. Изграден е фонтан, каменно мече, пред което габровци и до днес си правят срещи. Единственото, което пощадява комунистическата власт, е каменната чешма с гълъб символ на Св. Дух и надгробен паметник на руски войници, починали в манастира.

Източник: Уикенд