Едно голямо село Средец – такова е описанието на столицата на Третата българска държава след Освобождението от турско робство. В Средец живеят има-няма 11 000 души при Освобождението на 4 януари 1878 г. Битките на Руско-турската война 1877-1878 г. показват възловото географско положение на града. И още преди официално да е обявена за столица на Княжество България, в римската Сердика е издигнато зданието на Българската народна банка. Това става на 25 януари 1879 г.

 

А обявяването на Средец-София за столица на България е на З април 1879 г. Такова е решението на Учредителното събрание във Велико Търново. Затова и 4 април тогава е обявен за празник на новата българска столица. Именно възловото и удобно географско разположение на София е главната причина древният град да отнеме претенциите на Велико Търново, Пловдив и Русе за столици на Третото българско царство. Всъщност споровете съвсем не са ожесточени, защото по онова време, когато те се случват, Учредителното събрание има по-важни задачи като изработването на първата българска конституция, което се случва окончателно на 16 април 1879 г.

 

Идеята София да бъде столица на новата българска държава е на историка и виден общественик професор Марин Дринов. Той пише на чешкия си колега и български политик впоследствие Константин Иречек в първите месеци след Освобождението:

„Наша София полека-лека се украшава и готви да стане столица”. В характерния му стил Иречек отговаря: „Столица не може да бъде друга освен Средец, в средата на българската земя”. С идеята на Марин Дринов са съгласни и повечето от видните по това време български общественици.

В случая си казват думата и известни „връзки” на Марин Дринов с руското временно управление. Дринов е съветник на княз Дондуков, който оглавява временното руско управление на България.

През февруари 1878 година в разгара на военните действия на Руско-турската война населението на София намалява почти наполовина и по данни на общината е11 694 души, от които 6560 българи, 3538 евреи, 839 турци и 737 цигани. В спомените си Христо Златарев пише: „До Освобождението София била застроена предимно с малки едноетажни къщи с гърба към тесните криви улици и прозорци откъм двора. Дворищата винаги се ограждали със стени. По-редки били двуетажните турски и християнски постройки с прозорци по всичките стени, но, с редки изключения постройките били винаги в двора, здраво ограден и със здрави порти. Само булевард „Мария-Луиза” от Лъвовия мост до „Света Неделя” и още някои улици бяха по-прави и по-широки. Всички други улици бяха криви и тесни и нерядко на 100-200 крачки от дома си децата се загубваха из улиците. Преди Освобождението градът заемаше приблизително пространството между булевард „Фердинанд” (днешния „Васил Левски – бр.) докъм паметника Цар Освободител, до Синодалната палата и църквата „Света София”, към 1-ва мъжка гимназия, през булевард „Дондуков” до булевард „Сливница”, като се изключат кварталите в Кюлуците, пред булевард „Мария-Луиза” до булевард „Драгоман“, по булевард „Ботев“, по булевард „Патриарх Евтимий“ до края на пехотните казарми и по Хендека, споменат по-горе, до булевард „Фердинанд“ при Германската легация на същия булевард. Вън от тия граници, на изток, юг и север градът беше обграден с бостани”.

 

В доосвобожденска София почти липсва градоустройство. Уличната система и застрояването са хаотични. Основата на новия град е поставена от цяла плеяда европейски архитекти, които изграждат поредица сгради с обществено предназначение. Сред първите са Царският дворец, Народното събрание, Държавната печатница, Мъжката гимназия, както и редица частни домове на новия софийски елит. По-късно от европейските университети излиза и първото поколение родни архитекти, някои от които оставят съществена диря в българската архитектура през следващите десетилетия.

 

Много от централните столични улици и сгради имат своята уникална и позабравена история. Например днешният бул. „Евлоги и Христо Георгиеви“ е сред „жертвите“ на политическата конюнктура. Първоначално е наречен на българския предприемач и дарител за издигането на сградата на Софийския университет Евлоги Георгиев. По някое време с издигането на националсоциализма в Германия, става бул. „Адолф Хитлер“ и се простира от „Янко Сакъзов“ до Орлов мост.

 

От Орлите до днешния НДК е кръстен на друг фашист диктатор – Бенито Мусолини. След още време в комунистическа България става „Клемент Готвалд“ - „побратим“ на българските комунисти от чехословашката компартия. Най-сетне и досега натоварената улица се казва булевард „Евлоги и Христо Георгиеви“.

 

София си има и нобелов булевард. Не защото Алфред Нобел се е разхождал по него, а защото носителят на Нобелова награда за мир Фритьоф Нансен прави много за спасяване на българските бежанци от Западна Тракия по време на Гръко-турската война 1919 - 1922 г. По това. време Фритьоф Нансен е върховен комисар за бежанците на Обществото на народите, сегашното ООН.

Той измисля специален документ, даващ право за преминаване през границите на хора без паспорти. Точно заради т. нар. Нансенов паспорт българите се прибират, а милиони руснаци и арменци успяват да се спасят от репресии. За тази си дейност дипломатът получава Нобелова награда за мир през 1922 г., а когато е на 67 години се снима гол за 30 години по-младата си любима жена.

Източник: Уикенд